Тази година бях един от 100-те щастливци, избрани да бъдат сред публиката на TEDxMladostWomen. Не помня какво точно писах в регистрационната форма на събитието, освен, че изпитвам нужда да чуя интелигентни и градивни хора, които не са се отказали да търсят промяната и да се борят за нея. Но да си призная, всъщност това бе само една от причините, заради които имах остра нужда да съм там, закова ме темата – „Momentum“ или, цитирам, „умението да уловим момента, да почерпим сила и да го превърнем в устрем.“ В регистрационната форма имаше въпрос дали познаваме хора, които са изживяли своя momentum и са го реализирали така, че да въздействат върху обществените нагласи и формират дебати. О, да. Имам щастието да познавам и да работя с много такива жени, някои от тях дори мога да нарека „приятелки“. Всички те ме вдъхновяват и окуражават да направя голямата крачка към моя личен momentum. От години го очаквам. Не, по-скоро осъзнах съществуването му тогава, а днес вече и близостта му. Зная, че просто трябва да го назова по име, за да бъде мой. Точно днес вече ще бъде факт. TEDxMladostWomen, това изключително събитие, се оказа черешката на тортата. Ако следващите 1700 думички ви идват в повече, вероятно няма да осъзнаете патосът на финала…
Какво ми дадоха лекторите и техните послания чрез личните си истории? Публиката бе изцяло завладяна от темите, редуваха се моменти на сълзи с моменти на искрен смях, моменти които не позволяваха да останеш безразличен. Моменти, които най-накрая ме отведоха до моя личен momentum.
Магдалина Генова – „No child is born homophobic!“
Винаги ми е било трудно да асилимирам човешката жестокост. Дали ще е лицемерие, използвачество, интригантство или още по-низкото – физическо насилие, водещо до физически и психически травми върху личността, за мен те са лишени от смисъл и нямат оправдание. Магдалина ми припомни онзи период в миналото когато бях активен член на Сдружение „Настоящи и бъдещи майки“ и защитавах пред обществото нещата, които вярвах за необходимо да бъдат променени или изградени, за да живеят децата в една по-добра среда. Припомни ми, че докато се страхуваме, ще ни мачкат. Докато не се противопоставим, ще ни мачкат. Докато не изискваме работещи законови рамки, ще ни мачкат. Докато не осъзнаем, че частния проблем е мой, твой, наш общ, ще ни мачкат. И наистина е важно образованието, важно е какъв личен пример даваме на децата си в процеса на формиране на личността – от незабележими и тривиални случки до съществени събития.
Надежда „Хера“ Данабашева – „Това съм аз когато си заравях главата в пясъка.“
В България отново сме много далеч от добрите практики не само що се отнася до хората с аутизъм, но когато това опира до детско здраве – за мен е непростимо. Защо на Хера й се налага да се обръща към приятели и познати, за да й осигурят медикаменти от САЩ, които явно повлияват добре състоянието на синът й. В кой век живеем?
Замислих се, къде са тези деца? Къде изобщо са хората в неравностойно положение, хората със специални потребности? Защо не ги виждаме сред нас? Скрили сме ги. По-лесно е да не знаем нищо за тях. Защото не ни засяга. Така ли е редно да бъде? Каква подкрепа получават родителите на тези деца от приятели, колеги, държавата?
д-р Радосвета Стаменкова – „Интегрираните роми са невидими.“
Много пъти съм писала в този блог за насаждането на етническа омраза. Крайно неприятно ми е да призная, че големият ми син има ужасен страх от ромите. Когато страхът му започна да покълва и той пожела да сподели, започнахме многократни разговори за това, че не може да съди за хората по външния им вид, цвета на кожата, мястото им на раждане, произхода им. Замислих се, как работи интегрирането на ромите, на сирийските бежанци? От моето детство все интегрираме някого и все не завършва този процес. Защо има хора, които все още са принудени да живеят на ръба на оцеляването, не влизат в системата, стават повод за клишета и омраза? Какво мога да направя за синът ми, за да не расте страха му, да не позволя да прерасне в нещо по-грозно? А какви са малките мечти на онези деца?
„Да работиш, означава да дадеш израз на любовта си…“, бе второто послание на д-р Стаменкова, което ме впечатли. Свързано с моя личен momentum, с моето вече тригодишно приключение. И след него последваха още…
Свилен Иванов – „Аз съм от Люлин, не от Младост, и съм мъж, не съм жена, но съм на TEDxMladostWomen!“
Всички сме били жертва на предразсъдъци, понякога и на дискриминация, по един или друг начин. Не мога да скрия, че и аз изпитвам съмнения, включително и съмнения към себе си, заради чуждото отношение. Никога не съм робувала на предразсъдъци и бабини деветини, на невероятната думичка „трябва“, но признавам, че позволявам да повлияят на чувствата ми. Още една стъпка по-близо до моя личен momentum…
Много ме впечатли Свилен с ролята си на баща! Спомних си как двегодишните ми синове играеха с „момичешки играчки“ – бутаха колички за кукли с куклите вътре, например, а някои хора ми натяхваха, че това не било нормално, че трябвало да им купя пушки. Напротив. Мъжкарско е да гушнеш бебето си, да буташ количката, да изведеш сина си да ритате топка, да купиш рокля на дъщеря си, в събота сутрин да им приготвиш закуска – изобщо, да имаш активно участие в живота на децата си и да създаваш модел на семейство, в който майката и бащата са равностойни партньори. А това се учи успешно в детска възраст чрез игра и личен пример. Замислих се как постепенно моят съпруг започна да изпитва удоволствие от времето, прекарано с децата – първоначално, за да ми осигури възможност да работя на спокойствие у дома или да поема ангажимент през уикенда. Докато една нощ малката ни дъщеря влезе разплакана в спалнята и тихо промълви: „Тате, пишка ми се!“ На следващата нощ сценката се повтори, но този път беше „Тате, пие ми се вода“. До онзи момент аз бях тази, която утешаваше разплаканите деца от страшните сънища, аз ги водех в тъмното до банята, аз задоволях среднощните им капризи. Яко, а, momentum на мъжът ми, макар още да не го е формулирам пред себе си.
Димитър Димитров – „Жените сами поставят ограничения пред себе си и това им затваря много врати.“
Димитър определено ме зарадва – има мъже, които са над общоприетото разбиране не само за жените, не само за професията IT, но и за предизвикателствата, които човек може да прегърне стига да си повярва. Независимо на каква възраст си, какво образование имаш, как е устроен живота ти, има начин да правиш нещата с удоволствие, да започнеш от нулата, да не се отказваш, да развиваш таланта си. Ето ме и мен тук – бях на 35 години когато най-накрая осъзнах коя искам да бъда, какво искам да правя, къде искам да се развивам…
И още нещо, доброволчеството в България е сила, щастлива съм да бъда част от него чрез участието ми в Ла Лече Лига.
Анита Класанова – „Много лесно е да изпъкнеш в България.“
Още един пример за мен как да откриеш себе си е въпрос на време, малко късмет насред случайността и много подкрепа от семейството. Как успехът се дължи на упорит труд, вдъхновение, търсене на възможности, поемане на рискове. Да създаваш означава да обичаш, да мечтаеш, да бъдеш силен. Това е неизменна част от достигането до моя личен momentum. Анита се превърна в символ за мен. Остава само да открия смелост и концентрация в себе си, малко повече организираност, за да правя това, което обичам. Като нея.
д-р Бояна Петкова – „Когато правиш нещо за някого и не само за себе си, мотивацията е по-силна.“
Какво да кажа? Страшно е. Институцията ти казва кога си майка, кога детето ти не е човешко създание, имаш ли право да страдаш за него. Не е нормално години наред да се бориш за правото да прекараш няколко минути с безжизненото телце на бебето си и да имаш възможност да го погребеш. Не е нормално да се бият бебета, да се обиждат бременни и родилки, да се изстрада раждането. Не е нормално човешкият ни облик да е комфортно скрит зад някаква си междулекарска етика. И пак, не е нормално да не изискваме промяна, въпреки че на мен, на теб не се е случило да загубим бебе. „Кой, ако не аз? Кога, ако не сега?“
Дарина Такова – „През цялото време имах усещането, че се нося на ангелски криле.“
Историята на Дарина ме върна назад в моето детство и ми помогна по-добре да разбера моята майка, певица и художник, която буквално жонглираше между талантите си и семейството. Дълги години я обвинявах, че се интересува само от себе си и от аплодисментите на почитателите си, докато не усетих как лека-полека започвам да се отъждествявам с нея. Дарина го каза чудесно – артистите живеят в свой възвишен свят. Те имат друг предначертан път, те трябва да имат възможността да създават изкуство и да правят света по-красив. А ние просто трябва да ги приемем с всичките им несъвършенства и с цялото им възможно изящество, за да им предоставим възможност да летят.
По време на коктейла успях да поговоря с дамите от SAP и vmware, които също ме развълнуваха, исках да разменя няколко думи и с другите лектори, но не успях. Надявам се догодина отново да имам шанса да бъда една от стоте, просто TEDxMladostWomen е извор на мъдрост, сила и вдъхновение.
И така, ето го и финала, в който ще споделя моя momentum с вас. Днес мога да го нарека по име и да го превърна в устрем. Казва се простичко -Mingle-mangle, т.е. „миш-маш“. 🙂
Днес, 1 юни, 2015 г., отидох на работа както всеки друг понеделник. Този път подадох молба за напускане. Три години след като осъзнах моят личен momentum, година и половина след като майчинството с третото ми дете приключи и всеки ден отивах насила в офиса, за да бъда бурмичка, днес най-накрая съм свободна да бъда себе си. Работните ми места вече ще са само три – на първо място майкахолик на три деца, мъж и рибки. Останалите две не мога да класирам, тъй като се старая да поддържам страстта едновременно, но от хоби се превърнаха в живот. А този кадър ги е събрал в едно:
Mingle-mangle PhotoJumble и Mingle-mangle BeautyJumble. И за него важи напълно следният цитат: „You cannot buy love, but you can buy handmade and that’s kind of the same thing.“ 🙂
Тук е мястото да благодаря на всичките ми приятели, които ми оказваха подкрепа през тези три години, на всички непознати, които ми се доверяват и до днес, на всички партньори, които са част от моето портфолио – благодарение на вас мечтите ми са реалност. Благодаря и на онези сред познатите ми, които и до днес игнорират съществуването ми във фотографията – вие поддържате съмнението у мен, нестихващото желание да се развивам, да уча, да постигам. Благодаря на семейството ми, което оцелява въпреки егото ми. Оттук-нататък започва съвсем нов път, от мен зависи.
Ваша Carpe diem, Изи
