Техни следи има на много места в сърцето ми и в блога, колко скъпи семейни истории са разказани тук, благодарение на приятелството, което имаме. А това лято представяме на света голямата новина – скоро очакваме миниатюрно чудо да превърне Леда в най-сладката кака. Проекто бебата разби на пух и прах медицината с цялата ѝ присъща суровост и липса на фантазия, за да докаже, че когато има любов (и новогодишно шампанско), нов живот създават те, двете души в едно…
Обичам това семейство, обичам да ги наблюдавам, да им подарявам песни, в които се пее за тяхната любов. Около тях сякаш прелитат светулки и магични същества от изгубената вълшебна гора. Срещите ни са винаги очаквани с нетърпение, потъват в захарния памук по бузките на Леда и след това нямам търпение да обработя сесията и да разкажа.
А тази история отново е морска и пълна със смешки. Какви смешки? Например, времето. До последно не беше ясно дали ще имаме драматично небе, светкавични бури или красив залез, просто предизвикахме прогнозата на синоптиците. Или когато застанах на шосето да чакам Криси, Борко и Леда и в продължение на 45 мин. се изсипа цялото съдържание на курорта, а аз се стараех да се слея с табелата „Синеморец“ и да изглеждам небрежно. А знаете ли как хапят и миришат мухите край Силистар? Ние да. Не зная кое беше по-смешно – опитите ни да се опазим, спасителната акция на Борко или факта, че преведохме израза „лапам мухи“ до физическата му реалност. О, сещам се и за фотографката от Русия, която следеше изкъсо как снимам и разполагаше нейното семейство съвсем по същия начин, което вероятно трябваше да изтълкувам като комплимент. Предаде се чак когато ѝ обърнахме гръб и се впуснахме по скалистите пътеки на Велека към прибоя. И одеялото – отмъкнах го, буквално. Открих го по обяд, то всъщност бе завивката на синът ми, писах веднага на нашите хазяи дали мога да го ползвам за снимки, а те ми отговориха на следващия ден. Захарният памук, заради който отидохме до лунапарка, а се прибрахме с… коледно еленче за стотина точки. И, разбира се, Леда, която беше тръгнала на пътешествие с една-единствена пелена и без храна за из път, но така мило ме наричаше „Бабо“, че искам завинаги да бъде мое внуче…
И така, след Ах!Тополската ни среща и други истории, това лято е лятото на чудото….
Из Синеморското лято скромно участваха и моите боНжури в цвета на захарния памук, вероятно ги забелязахте в косите и на ръката – така добре ги украсяват Криси и проекто бебата:
И ето как да ме откриете за копринени цветя или фотосесии:
