Той не е лош!

Проект „Писма до моите деца“

18 март, 2014 г.

 

Мое Късметче, моя Съдба. Мой малък разбойнико!

Мислех да напиша първото писмо към теб тогава, когато най-сетне проговориш. Усърдно се бавеше досега – изобретяваше странни звукови съчетания и също като чужденец, изгубен в превода, с артистичните си муцунки, ни въвеждаше в значението им. Докато една сутрин първото ти изречение се изстреля завинаги в сърцата и умовете ни, така ефирно подхвърлено и толкова, толкова твое – забавно, шарено, усмихнато, наивно хлапе. „Кака ака там-м-м-м!“ Touché!

DSC_4994

Дните ни така се завъртяха, че момента с проговорянето избледня и отмина. Искам от теб да запомниш това, което ще ти разкажа, защото Животът тепърва ще те сблъсква с всякакви ситуации и хора, а реакциите ти няма да имат оправдание като настоящото – още си малък, не разбираш. Чувала съм тези думи от различни хора, но съвсем еднакво са ме възмущавали! Защото вие, децата, разбирате ако не всичко, то повечето неща, макар да сте малки. Въпросът е в това, какво големите ви обясняваме, какви сигнали изпращаме, какви примери ви даваме – вие сте и преки наблюдатели, и участници. Всичко останало е оправдание.

Историята се завърта около един перфектен пролетен ден, една среща и няколко удара…

1-DSC_4936

Всъщност, нека да се върна малко по-назад.

Ти удряш. И никой не те е учил на това. Не гледаш телевизия с агресивните детски предавания и недвусмислени реклами, не получаваш играчки, създадени за битки. Нямам практика да ви възпитавам чрез физическото си надмощие, макар често да повишавам тон. Брат ти и сестра ти растяха отзивчиви и дружелюбни деца, ти на кого приличаш, се питам, макар и твоето поведение да е съвсем по детски? Да, зная, приличаш на себе си. 🙂 И това е прекрасно – бъдете индивидуалисти, а не от калъп; търсете своята истина, живейте с убеждението, че можете и ще го постигнете. Но все пак, брат ти и сестра ти никога, никога не са удряли други деца, напротив – тях биеха, хапеха, ритаха. И всеки път сякаш някой раздираше късче от сърцето ми. А ти… ти просто си друга бира…

Имам обяснение за поведението ти – в глутницата се налага да оцеляваш, по един или друг начин. Не желаеш да изоставаш от големите, а не разбираш, че уменията ти са ограничени. Първите ти удари за нас бяха неприятна изненада. С времето свикнахме и опитахме различни начини да тушираме темперамента ти, но наблюдението над други деца показа неизбежното – това е период, ще отмине. Някак. Мен, обаче, това не ме устройваше. Защото ни боли когато ни нараняваш, защото не искам да удряш нито другите ми деца, нито чуждите. И най-вече, защото зная, че не си лошо дете. Когато замахваш да ни удариш, лицето ти се променя – сякаш някаква негативна суперсила се вселява в теб, сякаш на моменти ти доставя удоволствие. Това ме плаши.

В онзи перфектен пролетен ден, в Южния парк гъмжеше от живот – птички, пчелички, цветя, деца. И ние. Имахме среща с моя приятелка и нейната едногодишна бебка. Ти я погали, целуна, прегърна, поигра си с нея, дори я хвана за ръка докато тя неумело пристъпваше. И изведнъж, бам! Ритна я в лицето. Не беше силно, но това не те оправдава, защото изглеждаше нарочно. Тя не те провокира, но сякаш ти искаше да наложиш превъзходството си – обикновено си най-малкият, а в този миг се изправи като исполин срещу съвършено беззащитно същество.

Никога не мога да предвидя и изпреваря момента с удрянето – както играеш спокойно, така ненадейно получаваш факс и ставаш друг. Редуват се добродушието и агресията толкова бързо, колкото се задържа и вниманието ти. Но, повярвай, ти не си лош и не го правиш с лошо – аз поне зная това със сигурност. Любопитството, лидерските заложби, артистизма, футболните ти влечения – колко личности криеш у себе си, малко човече?

Но знаеш ли, струва ми се по-лека задача да бъда майката на жертвата, отколкото майката на насилника. Трудно понасям страданието на децата ми, толкова силно искам да отнема от болката им и тя да легне върху моите плещи, колкото ме боли от давещи се в солена вода очички. Но по-трудно е да преглъщам бремето на обвинителните погледи от хората. Странно е да си от двете страни на барикадата. Не смея да твърдя, че винаги съм се отнасяла позитивно и с разбиране към агресивните деца и техните родители, затова не очаквам да получа подобни реакции и към себе си, като майка на малък агресор.

Знаеш ли, бих искала да предам и на трима ви доза непукизъм и егоизъм – обратни на моята чувствителна натура, толкова провивопоставящи нещата, които желая да постигна, на онези, които не бих понесла да чуя за себе си. Ако ти удряш, вината е някъде у мен. Никой не си дава сметка за думите, които съм изричала в старанието си да те отуча от този навик, за действията, които съм предприемала от безсилие да се справя с теб. Просто ме поглеждат и осъждат. Понякога с равнодушието си, друг път с явен негативизъм, изключително рядко получавам съчувствие и разбиране. И това е нещо, което трябва да понеса заради теб, скъпи мой. Не винаги се справям, ще бъда честна. Веднъж те ударих по ръчичката, в опит да окажа помощ на сестра ти, страдаща от теб, нейното любимо бебе. Но открих, че агресията води до друга агресия, която завлича след себе си следващата вълна и така до безкрай. Не си позволих да мисля лошо за теб и тогава. Защото ти не си лош, ти си дете и то чудесно. Знам, че всичко това ще мине. Но, кога?!

В онзи перфектен пролетен ден (!), ударът в лицето не беше единствената ти проява на агресия. Напрегнахме се всички и се разделихме смутени. Никой не е длъжен да търпи удари към детето си, най-малкото детето очаква закрила и безопасност от родителите си. Ти самият търсиш у мен справедливост и подкрепа, нали? Няма извинение за поведението ти, освен онова елементарното, което не ме задоволява – още си бил малък, не си разбирал. Не, не е това. Твърде темпераментен си, имаш големи очаквания към малкия свят, който те заобикаля за момента, а все още общуването ти е ограничено. И растеш сред по-големи, което само по себе си е трудна задача, макар никога да не съм ви поставяла в конкурентни условия помежду ви.

Интересното е, че в яслата не посягаш към децата. Със свито сърце те пуснах за първи път и предупредих, че е възможно да се случи. Не се тревожех толкова как ще се адаптираме и двамата към промяната. Убиваше ме мисълта за евентуалните оплаквания на учителките и майките, образа на разплаканите дечица. Мили мой, разбери, че самата аз неведнъж съм била в подобна ситуация – колко пъти съм прибирала батко ти с рани, за чиито произход учителките НИКОГА не са разбрали – „О! Нищо не съм видяла! Те си играеха… там.“ А виновниците бяха ясни на всички ни… Всяка седмица питам учителките ти дали удряш, и винаги съм безкрайно учудена от отговорите им. Може би там се усещаш в свои води, може би осъзнаваш, че там си под режим и наблюдение, че моят статут не е на учителката ти, а на любящата ти и всепрощаваща майка?

Няколко дни след тази тежка за мен среща с действителността, интуитивно осъзнах как да работя с теб и да канализирам енергията ти, в унисон с привързаното родителство, в което безусловно вярвам. Ти посегна към мен заради нещо тривиално, а аз просто клекнах, погледнах те съсредоточено в очите, протегнах ръце и те помолих да ме прегърнеш. Изглежда те изненадах, защото погледа ти не трепна, а ръката ти замръзна. С още по-тих и равен глас, с кротка усмивка и отново с протегнати ръце, повторих молбата си. Изведнъж чертите ти омекнаха и ти се озова в мен. Няколко минути стояхме така – гушнати, обичащи се, благословени. Това беше мигът на твоя и моя катарзис.

Със ситни стъпчици, понякога уверени, друг път препъващи се, нуждаещи се от приятелско рамо постигнах това, което толкова силно ме тревожеше и за което не намирах решение. А може би просто се отдадох на пролетта и нейната сила за живот. Новото начало. И повярвах отново в теб. Повярвах, че си добронамерен и че защитаваш себе си; че имаш нужда да се чувстваш голям, силен и уверен, макар никой да не те принизява с ощесималък. Припомних си как когато живееше под сърцето ми, те наричах „Късметче“ – не беше случайно, ще го докажеш с времето. Осъзнах, че ревностно ме пазиш за себе си и се стараеш да получиш цялото ми внимание и одобрение. Но още не разбираш, че трябва да ме поделиш на равни части с останалите – аз съм само една, вие сте цяла чета. Да си го кажем както си е – още си малък!

Миличък мой, ти продължаваш да налагаш брат си, сестра си и баща си. Но не и мен. Замахваш, но винаги след това се озоваваш в прегръдката ми, даряваш ме с целувка и продължаваш напред. Следващата ми задача е да „обуча“ и останалата част от семейството как да се справя с моментното ти настроение. Докато някой ден просто забравиш да удряш и тази история се превърне в новина за теб. 🙂

Очаквам го с нетърпение!

Мама

2 Comments

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: