Разни съвпадения случайни, низ от знаци за следване, напоследък се натрапват пред очите ми…
Преди да ви покажа снимките от абитуриентския бал на Юлия, ще споделя колко много обичам братовчедка ми… Юлиана, която живее точно, ама съвсем точно там, където снимах Юлия. Юле, прости ми, това трябваше да бъде само твоя публикация, празнична и безгрижна, но тъй като ще живее в моя блог и вече носи мой отпечатък в снимките, съм сигурна, че нямаш против да я споделиш с един прекрасен човек. 🙂
Не бях стъпвала в Горна Баня от детските си години, когато нашите ме „натоварваха“ на автобуса и по цели седмици ме изпращаха на гости при Джули. Играехме, щуреехме, водехме се по акъла една на друга. Нямаше ден скука, ден почивка от нещоправене. Тя беше Джена, а аз – Кали (героините от „Седморката на Блейк“, помните, нали?); тя беше Дама Каро, аз – Дама Спатия. Заедно измислихме да не спим цяла нощ в таванската стая, преструвахме се когато майка й извършваше внезапни проверки, но в малките часове все пак отплувахме. Заедно измислихме да не пишкаме цял ден, заедно се разхождахме из гората, скачахме на ластик, прескачахме оградата между нейната къща и тази на баба й, вместо да минаваме през вратата, гледахме 100 пъти „Има ли пилот в самолета“, ядяхме от неузрялото бабино грозде, наричахме дините „любеници“, къпехме се със слънчева вода в лятната баня на двора, продавахме обувките, намерени в къщата за ужас на обитателите й, научихме се да играем тенис, влизахме в стаята на покойната й вече сестра Вики, която беше тотално забранена за нас, аз май се и влюбих, но вече не помня в кого. 🙂
Славни лета бяха…
Не зная как точно стана, но времето и събитията в живота и на двете ни някак ни разделиха. Знаех само, че е завършила зъботехника и че е омъжена, но нищо повече. Нямах неин телефон, мейл – нищо, а как ли пък се стигаше до Горна Баня и къде точно беше къщата й?
Изненадващо миналата есен тя ме откри във Фейсбук… 20 години по-късно. Поплакахме онлайн, припомнихме си минали истории, разказахме си настоящи и си обещахме да се видим в най-скоро време. Но така и не го направихме. И точно когато уважаемата навигация ме стовари пред мястото на срещата ни с Юлия, за да снимам абитуриентските емоции на цялото й семейство, започнах да си припомням отделни места от квартала. Първото нещо, което направих когато изгасих двигателя, бе да потърся wi-fi, за да напиша съобщение на Джули, че съм тук и че искам да я видя по-късно вечерта. Разбира се, не успях и не питайте защо не го направих това от вкъщи, защото нямам отговор. Единственото, което ми се искаше да направя в онзи момент бе да пробия дупка в земята и да крещя от отчаяние в нея. Огледах се за подходящо място – Горна Баня е цялата едно швейцарско сирене – нямаше да се затрудня. Но все пак се налагаше да извикам Неволята, Търпението, Усмивката и пак – Търпението. Юлиана щеше да ме почака докато съм с Юлия. И сега си представете колко търпение ми е било нужно в онези часове, защото се натоварихме в един автомобил и отидохме точно срещу къщата на Джули, за да снимам там младежта. Аааааааааааааааааааааааа!
Ето ги и тях:
И така, обратно в колата сърцето ме дърпаше назад към все по-смаляващата се къща на Джули. Търпение отново, ще се върна по-късно. Помислих си, ами ако не ме познае? Ако сме се отдалечили толкова много, повече от размера и броя на дупките в Горна Баня, какви разговори ще водим – едни такива, служебни, сещате се, тип размяна на любезности? Как ще се натрапя пред вратата й? Или пък по-лошото – ако я нямаше? Едва ли друг път щях да намеря сили да я потърся по този начин…
Нямаше време да драматизирам ситуацията, а и не беше честно, защото Юлия владееше нейното си време, днес бе нейния специален ден и тя бе прекрасна. Майка й и баба й също. 🙂
Братчето на Юлето – голям симпатяга и истински джентълмен. 🙂
Таткото на Юлия улових няколко пъти, пътешестващ нейде из годините назад.
А пък Цвети снимах за първи път на абитуриентския бал на Наско (още не съм показала снимките му, хм). Тогава тя се криеше прилежно от мен почти два часа, докато съвсем преди да си тръгна, ми се довери и ми разказа за двамата си батковци. Беладжии като моите момчета. 🙂
Юлия отново…
…. и малко балони, пък и малко тайни надничания от тук-там:
О, да не пропусна и това съкровище:
И сегаааааааа… 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12… Woooooooow!
Потеглихме отново с Юлето към Джули…
… а татко й пак потъна нейде тъдява малко преди изпращането:
Напуснах тези щастливи хора с чисто новия им спомен от абитуриентската вечер на прекрасната им дъщеря, за да потъна и аз в моите си сърдечни вълнения. Няколко крачки по-късно прегърнах Джули. Този път плакахме на живо, прегръщахме се, прегръщахме се, ама и пак плакахме. И се смяхме. И пак си поплакахме. И си обещахме повече да не правим така…
Юлия, желая сърдечно да носиш силата на името си с нежност и гордост, такива каквито са присъщи на моето Джули! ❤
Ваша, лудница ви казвам, нещо става с тази Вселена напоследък, Изи