Живота е в срещите, живота е с хората

Има пътища, които те водят към избори. Има такива, които те срещат с хора или те разделят с хора. Има моменти, които те изпълват с почуда – приятна възбуда, за която разказваш на приятели. Какво нещо е живота, възкликваш пред тях, и продължаваш напред.

Това е история за пътищата и техните срещи…

Горещото лято на 2006-та, ето ме, в очакване на първото ни дете. Формата ми е звездна – кръгла като Слънцето, нали се водело звезда. Малко преди да изляза в 45-дневния отпуск за раждане, принтирам цялото възможно познание по въпросите за начините за появата на бебе, за кърмене, възпитание и въобще всичко, което би могло да ме доближи до образа на перфектната майка. Сред купчината листа се промъква и напълно излишен, както ще осъзная около второто раждане, „Списък за болницата“. И тъй като това изобщо не е достатъчно, съм активна в мамешките форуми. Междувременно, актуално за моя специален момент се оказва ТВ поредицата „Такъв е живота: Шейново“, в която разказват тет-а-тет за всичко случващо се от приема за раждане до сълзите от щастие. Изпитвам нечовешко любопитство –  там ще раждам.

Като една бъдеща перфектна майка за пример, имам и уговорка с моя лекар. Колкото и да съм подготвена за голямата среща, известно ми е, че може и да не съм идеалния случай, а някой много заплетен. Ето защо се старая да не се напрягам на тема какво ще се случи с моето тяло в деня на раждането ми. Ала всеки път пред очите ми се материализира един и същи образ. Страховит. Гледа ме от екрана на „Такъв е живота“, гледа ме и то намръщено ме гледа. Нарежда, кара се, разстройва родилки и ме възмущава. Не одобрявам и външния й вид – силен грим, златни пръстени, тежко телосложение, сякаш това има някакво значение за професионалните й качества. За да не съм съдник от такова елементарно ниво, проверявам какво пишат опитните майки от форума за тази особа. Едните я хвалят, другите – бълват огън и жупел. Не мога да й простя това, автоматично я препращам в графа #хоракоитонеискамдасрещам. От предаването научавам, че е шеф на Родилното отделение. Изпитвам странен мазохизъм да продължавам да следя всички развръзки, особено онези, в които е замесена и тя. Важно ми е да съм спокойна, информирана и уверена, за да имам позитивен спомен от звездната ми форма и деня Х. Стриктно спазвам дневния си режим – четене, форум, ТВ предаване, бъбрене, женска консултация, шопинг, шоколад.

През нощта срещу 26-ти юни водите ми изтичат. Неочаквано, 20-тина дни преди термин. Приемат ме за раждане без никаква родова дейност, жадна и гладна. Бъдещият татко потегля нервен към офиса. В следващите часове, същите тези негови нерви в обаждания през час „Какво става, роди ли най-накрая“, ме довеждат до състояние, в което ще му изкрещя нещо като: „Ако още веднъж ми се обадиш, ще се кача на бюрото ти да го израждаш ти това бебе!“ Да си призная, при следващите ми раждания тази негова невротичност, която сега ми е забавна, ми липсваше… 

Светлата част от деня почти преминава, а при мен няма никакъв напредък. За лош късмет, Световното първенство по футбол е в своите осминафинали, а аз се оказвам в предродилна зала насред футболни фенове в бели престилки. Разбирам, че Италия е надвила някой си и че в 21 ч. следва втори мач. За момент си помислям дали все пак не е било по-разумно да избера жена, която да води раждането ми. В онзи същи миг страховитият образ от телевизионния екран се материализира пред мен. Сковавам се. На живо изглежда още по-едра, по-шумна, по-безцеремонна. Проверява ни всички девойки със завидна скорост, издавайки команди към персонала за нашите раждания.

При мен положението не е розово. Трийсетгодишна, с първо раждане, което от часове не напредва, с кислородна тръбичка в носа. Моят малък ужас в едри форми се навежда към мен, оглежда ме и изстрелва поредното нареждане: „Ако до 10 минути не си родила, ще те подготвям за секцио.“

Не! О, не! Първо, не знам нищо за секциото, освен, че е тежка коремна операция и не е добре за бебето. Подготвила съм се да родя естествено, макар и да съм пропуснала уроците по дишане и издишане. Второ, имам си лекар и той е… „А, бе, не ме интересува, сега ще му кажа“, ме отрязва тя и ме оставя сама с чисто новите ми страхове, които наедряват със секунди.

И сега, не зная как точно ми се получи, но минути по-късно усещам онзи силен натиск и желание да напъвам. Едно синкаво нещо се явява от мен, какво облекчение, малко преди да започне втория мач. Повече не виждам онази страшна жена, но спомена за нея така и не затихва през годините. Странно, но факт, следващите ми две раждания си организирам в Окръжна болница при шефката на отделението, известна с твърдия си характер, остър език, напоритост и висок професионализъм. Чувствам се идеално в нейни ръце, но все още пазя топъл спомен от онази страховита дама през 2006-та…

Топлата есен на 2013-та, отварям вратата на двора. Срещу мен върви жена, която познавам отнякъде, но нито мога да се сетя името й, нито къде съм я срещала. Лицето й е толкова характерно, гласа й свързвам точно с нея и с никоя друга. Но коя е?! А тя започва разговор с мен. Говорим през смях – от онзи, който улавяш в очите на събеседникът и знаеш, че е искрен с теб. И тогава разбирам. Д-р Ковачева! Не, възможно ли е!?! Онази д-р Ковачева, от телевизора ли? Моят малък ужас в едри форми?

Лятото на 2016-та, получавам покана за детски рожден ден. Третото внуче на Тони Ковачева навършва годинка. Всички у дома обожаваме това бебе. То е в състояние да предизвика искрен възторг у всичките ми деца, да прекъсне играта им, колкото и да им е важна за момента, за да я щипнат по меките бузки. Галят я, говорят й, искат да й помага да проходи. За всички възможни празници – религиозни, национални, семейни, винаги мислим подарък за „нашето бебе“, етажите се вземат на скорост и поне трийсе минути докато навлеците ми са горе, у дома настъпва тишинка.

Да, от година с д-р Ковачева сме съседи. Малкото ни общество, състоящо се от четири обитаеми апартамента, закътано сред уюта на високите дървета на вътрешния ни двор, се радва на задушевни приятелски отношение като от едно време, когато заради едно яйце и чаша брашно не тичахме до магазина, а звъняхме на съседите. Рожденият ден е кулинарна експлозивна среща между телци – тя и аз; весели семейни истории с най-близките им роднини; детска глъч; и разбира се – спомени от едно раждане през 2006-та, на които всички се смеем. Студентите й я наричали „мама“. Родилките – различно. И ще бъде ли още по-интересно, ако ви споделя, че точно в онази вечер преди десет години д-р Ковачева е била повикана по спешност заради моето раждане, закучило се близо 20 часа. Какво нещо е живота! Живота е в срещите, в пътищата, в изборите, в моментите. Живота е с хората…

Ето го и „нашето бебе“ – най-сладките бузки, най-звучния бебешки смях -и beautyjumbl-ите за Коледа, първи юни и рождения й ден:DSC_9119s

Бебешко шапе със съдействието на Oh, sweetpie:DSC_8129s

Цветно букетче:DSC_9139s

Фибичка и декорации за дома: буркан с цвят от роза и шипка, който ще съхранява първите думички на Сиянка; рамка за снимка:DSC_4807s
сиянкасиянка1fiba

sianka

Ваша, човек никога не знае, Изи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d bloggers like this: