Има такава диадема

В синьо е. Но не какво да е синьо, а морско. Леко приглушен нюанс, но достатъчно контрастен. Появява се и златисто-зелен лъч тук-там из листетата, за да промени усещането ви за синьото. Да бъде море, а не небе. Тогава идва ред и на плажа – в бледа праскова. Има ли такъв коктейл? Как бих могла да зная, но има такава диадема. Това е нейната история и огледалните ѝ версии.

Беше януарски ден, в който света ми се въртеше около копринените боНжури и момента за разказ бе назрял. Често ме питат как ги правя, как обработвам листенцата, откъде съм се учила, защо не успявам да създам цяла колекция, защо цената им е такава, каквато е, къде могат да се видят на живо. Опитах да събера повечето отговори в публикация с FAQs, но забелязах, че тя поражда допълнителни въпроси. Събрах кураж да застана пред камера и поканих Невена от „Мъхчета“, изключително съм ѝ благодарна за жеста, в домашната ми работилница. Свидетели и в ролята на второстепенни герои по пижами, бяха по-малките ми деца и котето.

Да започнем от това, че съм самоука. И че невинаги съм създавала цветя, близки до реализма. От две години поглъщам жадно снимки на големите японски и руски майсторки в цветоделието. Не съм си поставила за цел да се изуча да правя точно СЪЩИТЕ цветя, защото авторството им е буквално неразпознаваемо. Но истината е, че сърцето ми застива, прекарвам часове в размисъл как се е получила такава невероятна форма. Посягам към инструментите и започвам проба – първа, втора, трета, редуваща се с неизменната грешка. Справям се сама, тъй като не мога да си позволя обучение нито в Русия, нито в Япония, а златната българска поговорка гласи: „Занаят се краде“. Тази година купих няколко видеа, но всички са така сглобени, че все да не ти достига нещо. А детайлите са от изключителна важност. Тях се старая да открия, точно като топлата вода, затова няма да е честно, ако не призная, че продължавам да се уча. И ще бъде лъжа, ако чуете противното от някой друг.

А сега – коприната. Безкомпромисна съм към нея. Навремето не разбирах от материи, влизах в магазина за платове и блуждаех, търсейки сатен в определен цвят, а за ориентир ползвах цената. По-скъпа ли беше, значи е и по-качествена. Винаги опипвах платовете. Вероятно сетивата ми се приучиха кое какво е много преди да разпозная и различа шифон от тафта. Така един ден попаднах на бяла коприна. Пръстите ми се плъзнаха и потънаха в мекота и ефир. Купих метър за проба, избрах бои, някак прелетях до вкъщи и магията започна. От онзи ден не съм купувала платове в готов цвят, нито нещо, различно от коприна. Магазините, от които пазарувам, са в центъра на София, доставят не повече от един топ и гарантират високо качество. У дома коприната се изпира и колосва по бабините методи, без химия и лепила. Лятото е лесно – съхне бързо, през зимата колосвам голямо количество плат, за да пестя време.

Боите ми са акрилни, а не текстилни. По-често смесвам различни цветове, отколкото да купувам готови, защото това ми дава свободата да създавам различни тонове, нюансите в едно листенце винаги са преливащи. В началото рисувах детайли като текстура, но прецених, че рисунъка се скрива зад напластените листенца в цветето и става безпредметно. Освен това се изисква повече време за работа и съхнене.

Листенце по листенце – понякога се улавям, че извършвам равноделни и планирани движения като от поточна линия – докато бюрото ми се изпълни с копринени мъничета, готови да бъдат моделирани. Докато големите майсторки знаят колко точно и какъв размер листенца са необходими за създаването на цветя (и то говорим по вид цвете), съответно кроят и боядисват толкова, колкото им е потребно, аз работя в типичния за мен хаотичен стил. Режа плата на око, не ползвам шаблони, избягвам да броя листенцата, дори с боята не внимавам, за финал – не съм наясно колко голямо цвете ще се получи, как съм постигнала цвета му. С други думи, трудно бих го повторила след време. Да, оказва се, че досадната математика е във въздуха, така както и любовта.

Инструментите белязаха ръцете ми. Още в началото успях да опърля последователно десният показалец, кокалчето на левия палец и дланта. Изгорих много листенца, докато се науча кога е настъпило времето да изключа поялникът. Казват, че майсторките от японската школа умеят само по мириса на накрайниците да разберат, че уредът е нагрят достатъчно, за да моделират листенцата. Е, и аз се научих. Мирише на, на, на… топло. А миналата година от Рим си донесох тази поставка за гримове, пасва идеално на бульките и на работната маса.

Други непланирани, но с математическа точност, дейности обичайно настъпват, когато у дома са всички. Или има гладни, или има „Искам… нещо“. Точно в онзи януарски ден две четвърти работеха с мен, прекъсвани от наблизо поставените парченца шоколад. Една четвърт се опитваше да навлезе незаконно в светая светих, а най-голямата четвъртинка упорито не напускаше света на древногръцкият епос. Заради което няма и следа от него в тази публикация…

Как работи поялникът? Ами, както със сигурност вече разбрахте – на ток. Винаги предупреждавам околните да внимават, внимавам и аз. Притежавам два поялника, тъй като много често използвам два различни накрайника за моделирането само на едно листенце и така печеля време. При създаването на някои видове роза например, освен две различни по размер топчета, са нужни японски нож и специална пинсета. За боНжурите най-често включвам топче и нож, като последователността е първо да оформя тумбестата част на листенцата, а след това да накъдря видимата част на крайчетата им.

За някои сортове цветя, майсторките слепват две листенца едновременно при оформянето. На мен не ми допада, тъй като коприната в България се различава доста от японската, би стояло грубо. При моделирането установих, че е важно какъв размер накрайник съм избрала, къде по листенцето натискам и с каква сила. Уморително е, особено когато те очакват безбройничета. А все още съм само в началото.

Тъй като не ползвам лепило при обработката на коприната, понякога листенцата се нуждаят от допълнително обгаряне, за да не се нищи материята. Тук е важно да преценя точното разстояние между пламъка и ръцете ми, за да не се стопят накъдрените от бульките крайчета, но пък да изгори ненужната тъкан.

А сега си представете да скроите стотина листенца, после да ги обагрите в различни тонове, едно по едно да ги моделирате с инструменти, след това да ги дооформите с огън. Тепърва предстои и самата сглобка. Вероятно вече разбирате защо цветята не ми се получават еднакви, на конвейер и в големи количества. Намирам това за чудесно обаче, тъй като ме спасява от влизането в рамка, от усещането да наречеш труда си с изтърканото „арт“ и „нещата, които правя“ или да ги назовеш с цветущата дума „артикули“. От друга страна изтръпвам, когато прочета някой автор да казва „сътворих еди-какво-си“, докосвайки се до божественото начало, а видимо – нищо особено, взето ачик-ачик назаем от Pinterest. Разбира се, всеки има право да измерва таланта и „творчеството“ си по собствен аршин, важно е крайния резултат да ни прави щастливи. Моето желание е цветята ми да са за точният човек, който ги е избрал, пожелал, обикнал. Днес, пред възможността да участвам в Пролетния базар на творците, това усещане е особено силно, тъй като на боНжурите им предстоят нови срещи.

Обратно към цветята – следва пришиването. Да, няма да откриете следи от лепило нито по тях, нито по основата, защото такова няма. Никога не е имало и не влиза в мечтите ми. Все пак говорим за качество, нали? Ползвам конци в подходящ към листенцата цвят. Основата на диадемата е метална, „обличам“ я със сатенена лента, като си измислих начин да скривам конецът, така че да не се вижда. Следва композирането на листенцата, тичинките и цветята, зашиват се и те.

Няколко убождания по-късно, много шоколад, хубава музика и разхвърляно работно място, диадемата е готова за снимки. Рядко пускам светкавицата, предпочитам естествената светлина, но у дома през зимните месеци е доста тъмно. Легни, стани, завърти се, премести се – цяла фотосесия за едните боНжури. Обработката – с внимание да не се променят цветовете при представянето, да изглежда изчистено и красиво, а след това да сглобя снимките в колаж – минутите се нижат. Ето това е причината в блога да се усеща липсата на цветя, а във FB страницата ми да не се публикува често и всичко – времето.

Voilà:

Описание на диадемата можете да намерите в магазина на Parentland, щастлива съм, че от онзи януарски ден точно тази комбинация от цветове се хареса. Версиите на „Невен“ са подобни морски приливи, надявам се да имам възможност за още. Първата бе олицетворение на тържеството на искрено момичешко приятелство, сякаш обещание да бъде завинаги, а последващото ѝ преображение бе толкова спешно, че дори не успях да отделя време за снимки.

Тийзър: за предстоящият базар съм подготвила три диадеми в тези тонове, но различни една от друга, а за лятото ще подаря една и на себе си. Нищо че днес съм рожденичка…

That’s all, folks!

Сърдечни благодарности на Невена, която отдели цял ден за тези боНжури (на които стана кръстница), обработи славен брой кадри и помести в блога си историята им със скоростта на светлината. А новата седмица за мен ще е в страстни червени макове, и в подготовка за базара. С цветята очакваме ви там…