Фотосеминар с Яна Пенева

Често ме питат къде съм се учила да снимам и от кога се занимавам с фотография. Както и да ви звучи, самоука съм, никога не съм посещавала курсове, нямам дори близко до фотографското изкуство образование. Имах щастието обаче да бъда заобиколена от подкрепящи фотографи и новобранци, които бяха до мен, докато технически подобрявах уменията си и търсех стила си. Бяхме страхотна мини групичка, в която критиката се изсипваше на килограм и беше позитивно приемана като начин за развитие. Останаха ни страхотни спомени и кой знае, може би някой ден отново ще се съберем, дори и за да се посмеем на онези фотографии, които създавахме тогава и гледахме над тях като предмети на изкуството.

В търсене на онова, което обичам да снимам, вдъхновява ме и ме изпълва с нетърпение и стремеж, приемах промените в интересите си с любопитство и най-важното – не си поставях високи цели. Исках да се движа с моето си темпо, да се забавлявам, да не извършвам каквото и да било на всяка цена, да бъде разпознаваемо и да мога един ден да кажа – да, ето, това е моят стил. Нямах планове да превръщам удоволствието в бизнес, нямах самочувствие дори, та и до днес имам проблеми с това. Учих се в движение, благодарение на хората, които повярваха в мен много преди да започна да се възприемам като фотограф. Може би винаги съм носила нещо у себе си – наследство от баща ми, нещичко от майка ми, но и семействата, които снимах през най-трудните ми години, бяха онзи извор на вдъхновение, от който черпя и до днес. Защото някои от тях продължавам все така да снимам…

В наши дни, липсва ми някого, с когото да говоря за фотография, да разглеждаме нашите си „шедьоври“, да се вдъхновяваме от многообразието, което предоставя творческият свят. Да трептим на еднакви чистоти. Аз не съм техничар. Не умея да чета и преглеждам ревюта на техника, и повечето термини са ми непонятни, неразгадаеми, отказват ме. Фотографията е много повече от технически изрядни кадри. Тя е психология, комуникация, емпатия, стилово разнообразие, цветоусещане, широта на мирогледа, експериментиране, търсене. Или всичко онова, което наричаме soft skills, плюс още и още непрестанно развитие.

Това потърсих лично аз в семинара на Яна Пенева „Хора и случки“, 2 – 3 февруари, 2019 г. Първият ми фотографски семинар.

Яна не раздава дипломи или сертификати. Не съм очаквала, остава ти следа в сърцето. Стените ми ще си останат празни откъм тапии и показност. Душата ми обаче, заради която отделих два дни от живота си, се преизпълни с онова чувство на задоволство и уют, мир и красота, за което жадувам от години. Говорихме за нещата, които интуитивно възприемаш като неизменна част от работата като фотограф. Никъде не ги пише и никой не ти ги дава като ноу-хау, както техническите умения, но те са онова разковниче, което ти позволява да си близо до клиентите си. Емоционалната интелигентност и социалните умения – ей такива простички неща. „Не съм сама, не съм сама!“, повтарях си, докато слушах нея и другият ми любим фотограф, Полина Илиева.

С Яна се опитахме да уловим светлината. Това ми беше най-интересната и любопитна част от семинара. От онзи момент възприех като лична мисия да наблюдавам усилено къде е тя, как пада, как променя линиите и формите. Колкото и да е глупаво от моя страна, пренебрегвала съм досега възможностите, които светлината дава за нежен рисунък, за поставяне на акцент, за заиграване със слънчеви петна и сенки. Не бързайте да ме осъждате, ще наваксам.

Двойната еспозиция – обожавам да я разглеждам във фотографиите на Яна. Винаги оставам с усещането за пълноценност, за силна връзка между любовта на младите хора и принадлежността към мястото им в този свят, за красивото в живота и онова, което търсим в душата на любимият. Тя бе така любезна да ни сподели как се случва магията и хайде, след техническата част, следва времето за експерименти. Нещо такова като за старт – слънцето днес в ателието, нежното ми момиче…

Яна ми даде някои посоки за размисъл, които са безценни, благодарна съм ѝ безкрайно. Къде да търся, какво да подобря в работата си – имах нужда от подобно свежо побутване за осмисляне и осъществяване. Практическата част по снимане и обсъждане също ми беше много полезна. Първоначално Яна влезе в ролята на ментор, а Поли – на модел. Следващите кадри водят те двечките като идея, а всеки от нас имаше възможност да представи кадъра от своя гледна точка.

 

След това се разделихме по двойки и всеки трябваше да снима партньора си. Идеята на Яна беше не само да открием подходящото място и поза, но и заставайки самите ние пред камера, да усетим какво е да позираш, какво е да има определено очакване и идея, която като модел да осъществиш. Този урок за мен подейства. Докато Катрин ме снимаше, няколко пъти се опитах да „видя“ картината, която е пред нея. Премина ми бърза мисъл, че е възможно хората, които снимам, да се възприемат в роля, в чието осъществяване има доза любопитство, стремеж да видят едно по-добро Аз, да се измъкнат от кожата на битието, да „разкажат“ нещо лично чрез фото историите. Така ли е, не зная, и със сигурност е индивидуално. А след първоначалният шок, че заставам пред камера, реших, че трябва да използвам момента да се отпусна и да се забавлявам. Не боли, проверено…

Яна сподели обработката на кадрите си – семпло и нежно, но и ефектно. Разгледахме няколко видеа, неподозирано вдъхновяващи. Най-доброто беше онова, което Никола, синът на Яна, ни показа в неговия YouTube канал. Страхотно хлапе, впрочем. Търпелив многознайко, с чувство за хумор, с топлото излъчване на майка си и загатната сила на мъжът вкъщи. Двете вечери бяхме заедно – кратки разходки из центъра, вечеря, смях, домашни любимци, лични разкази. Нашето си. Нямаме снимки от онези моменти, ще си ги помним.

Колкото до атмосферата и духът, витаещ на семинара – беше приятелско, лежерно, много нежно, на моменти супер лично, разбира се, и забавно. Компанията на Яна създава покой. Същевременно с това, и стремеж да опиташ да бъдеш още по-добър, да предизвикаш слабостите си, да надмогнеш ежедневното си битие. Защото имаш цяла една Вселена за отразяване пред себе си. И имаш себе си, за да дадеш на света най-доброто, към което интуицията ти те води. Дали ще е фотография, дали ще е Excel, дали ще е готвене – всичко е любов. Ако може, нека бъде повече и още от същото…

Благодарности за съпреживяването, Изи

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: