Нежна сякаш от порцелан, крехка сякаш е чуплива статуетка, Калина ме впечатли с неподправеност и изящество…
В онзи 24-ти май когато за първи път не отидохме с децата пред Националната библиотека, денят ми бе ангажиран изцяло с абитуриентски емоции. Преживях скъпоценни моменти с майките на двете абитуриентки – Сияна и Калина, сякаш нещо като репетиция преди баловете на моите бързо растящи хлапета. За миг не се замислих кога отмина времето когато аз бях 18-годишна, живота преди децата май не е бил воден от мен. За сметка на това потъвах в младите усмивки и звезди в очите, представях си се на мястото на развълнуваните майки – любящи, подкрепящи, надяващи се. И снимах ли, снимах…
Имахме късмет с времето – приятно облачно, редуващо се с топъл майски дъжд. За да й върви по вода…
В колата на Калина слушахме ту модерни парчета, ту рок класика от „нашата младост“, докато минути по-късно, останали сами с нейния вуйчо за кратко, си казахме, че щом децата ни са още малки, значи сме съвсем, ама съвсем млади. 🙂
Пред Храм-паметник „Свети Александър Невски“ бе меко казано страховито. Гласовити и цветни, десетките абитуриенти от различни училища, техните лични фотографи (като мен, хех) и близките им, малко полиция за респект, идваха и отиваха, идваха и отиваха.
Калина, щастлив път напред!
Скоро ще ви покажа и абитуриентския ден на Юлия, а дотогава…
Ваша, какво повече да кажа, растете, деца, растете, Изи
П.С. Забравих за обложката на диска – ето я 🙂
И изглежда така…
