От години пропускам да снимам рождените дни на нашите хлапета. Подробност тук е, че организираме празниците им в камерен състав у дома или на пикник в парка, което изисква доста време за подготовка и почистване. Пфффффф, преди и след. От умора покрай приготовленията, сякаш губя интерес към купона и пасивно чакам да се свърши със суматохата до следващия празничен ден на поредния рожденик. Друг път просто не помръдвам от телешки мързел, а и нали, все пак не е лошо да си видя приятелките, вместо да преследвам децата с камерата. Стандартните досадни кадри – отрупана маса с храна за тройна порция гости за пред Facebook, плюс рожденик с торта и свещички, са винаги на лице. Но каквото се е случило между началото на купона и сюблимния му момент, потъва в забвение. Докато не се случи така, че ангажиментите ми като фотограф на детски рождени дни си станаха доста сериозни и мисълта, че (не)съзнателно неглижирам нашите деца започна да се обажда. Отначало плахо, с времето – хмммм, взе да става стерео, ала в края на тази зима достигнах до еманацията на #щозамайкаси, когато големият ни син любезно ме информира, че съм длъжна да наема истински фотограф, за да можело поне той да отразява празниците ни. Оппа!
Дойде месец май. Освен шантава гонитба между пролетни дъждове и слънце, ни донесе 40 години за мен и 6 години за нея. И с това – велики планове за парти декорация. Които не се осъществиха. До тук няма изненади, плановете са нещо ориентировъчно. Или пък не. Просто си търся извинение, за да спра онази #щозамайкаси-мисъл…
Детето-прелест нетърпеливо броеше дните, а малкият й брат осъществи отколешните си намерения да „счупи асфалта с главата“ и след отчитане на едно присътвие в Пирогов повече от желаното, празника на Киси пристигна. Децата съставиха таен списък от игри, пазен ревностно от любопитните мамини очи; рожденичката подготви покани, които така и не раздаде; баба й и майка й уважиха кухненския плот, съдомиялната и дюшемето безброй пъти; майсторът отвън пееше под дъжда… Гостите заповядаха.
От невинно прескачане на възглавници, първата игра прерасна в бой с възглавници. Главите, поне, си останаха по местата, в неразривна цялост спрямо прилежащите им шии и което е по-важно, без бойни рани.
„Музикалното столче“, а ролята на столчета изиграха всички налични възглавници, започна с усмивки и завърши с насълзени очички…
Чудесен повод да обуем децата и да ги засилим с който какъвто татко си е довел към 100-годишния ни двор…
Образът на нашия дом в сапунения балон подсети хайванчетата, че не са яли торта.
И не че си е моя, ама така добре ми се получи предната вечер, че и втора подготвих. Едната с бял шоколад, а другата с натурален, и в двете – плодов пълнеж от банани, парченца млечен шоколад, домашни ягоди и домашни орехи. Най-хубавото е, че „голите“ и рошави торти вече са модерни, а вкуса, лишен от боядисан фондан – един път…
Happy Birthday, ma babe!
Афтърпартито се ограничи до три деца и сладки разговори с приятели, бабата бе зачислена да поеме отговорност върху ученикът и неговата пуста математика, щастливият татко се отърва към летището и поредната командировка.
Денят финишира буквално в малките часове на следващия. И макар че фотографът в мен можеше да даде повече от себе си, и на това се радвам. Следва месец и малко почивка до първия юбилей на баткото. Планове за празнуване няма да правя никакви, неговото е ясно – Цар Футбол. Тихичко си обещавам да подготвя блатовете за тортата сама, пък каквото. И ако може този път някой да се погрижи и мен да ме има на едно-едничко кадро, ще съм преизпълнила плана максимум. А след това щастливо ще закрия самоделната парти агенция чаааак до октомври.
Ваша, празници с безделници, Изи
П.С. Туту поличката и коронката на Кокона-маца са дело на Бажолета, а онези мъфини с изкусния крем – на CakeBox.