Докато умувах над цветята, за които тук ще ви разкажа, не бях сигурна дали нещо би излязло от цялата тази работа. Виждате ли, проблема бе в това, че заминахме изненадващо, отново и пак в този наш вечен стил, към Родопите и времето ми бе силно ограничено. Това за времето не е необичайно, все такива ги върша. Но този път, за разлика от миналото лято когато Мариана ми даде пълна свобода да импровизирам и да си правя каквото си искам с поръчката й, цветята вече си имаха отредено място. И освен място, тя ми бе намислила и цветовата схема. Повечето ми цветя се получават в бебешко-момичешки тонове или булченски невинните, но Марианините идеи бяха новост за мен…
Ето ни в Пампорово. Децата са поверени на баща им, който успешно им организира коктейл от басейн и планински походи. Междувременно в Светая Светих на хотелския четвърти етаж, коприната започва да оживява. Мисля си, колко невъзможно би ми било, ако трябваше да търся платове в търсените тонове и как с размах, фантазия и малко късмет цветята може и да ми се получат с акварелна техника върху коприната. Е, имам си и чудесен ориентир – бонетата на Oh, sweetpie, върху които ще оживеят цветята. Тамън започвам да смесвам първите тъмни тонове, за да докарам нещо като цвят марсала, когато хотелската стая потреперва от нахлуващото стадо подивели бизони в миловидния облик на децата. Нашите. Пак били гладни и т.н., до тук с цветята. Със скърцащ звук в моя посока, баща им издава команда да прибирам панаира, да реорганизирам домочадието в колона по един към банята и да се приготвяме за обяд, че даже и за връх Снежанка. Там пък – божествено. Накъдето погледнеш, безбрежна Родопа планина. Зелено в дълбочина, перспектива една необятна такава и спокойствие, сякаш побрало знанието на целия Всемир. Няколко смотани кадъра по-късно и проклетите завои, сме в ресторант в Смолян. Обслужват ни ужасно бавно, но пък толкова мило и дори ни прощават скачането върху мебелите и опитите за инструментални изпълнения със стенния им декор. Цирковата програма все пак трябва да си я представим, няма да си я държим само за нас, я!
Ще ви спестя излишни разкази, защото и следващия ден се оказа като първия, а на третия посрещнах зората…
… преди с мрънкане да се приберем към София. Постижението ми насред Родопа планина не бяха само Марианините цветя, но и шофирането на голямата кола, зад чийто волан изглеждах нелепо, но и достолепно някак. Все пак друго е да те изпревари метъришейсе на баир с пъргавината на газела. След безкрайните планински завои (децата преброиха стотина докато баща им се заблуждаваше, че може да ги разсее с навигацията, изобразяваща #стигамеасеновградейсега), посрещнахме рождения ден на Софи, клик.
Аааа, цветята да ви покажа. Снимах ги до здравеца ни в двора, нещо като тиха молитва след като малкият ми син за малко да остане без 1/3 кутре…
Цветята са мобилни и могат да бъдат ползвани като венец. Е, това ще трябва да си го представите, защото не ми хрумна да ви го снимам. Нещо такова, но по-хубаво, сигурна съм, че Мариана ще знае как…
Гащеризончето може и да е момчешко, но пък коланчето му винаги може да цъфне като бохо аксесоар, въпрос на фантазия…
Така на разменни начала за Доха отпътуваха копринени цветя, а в София пристигнаха фурми. Вече знаете що за домакиня съм – дали ще отгледам катарски палми е неясно, със сигурност моите цветя, обаче, вече са на правилното място и водят собствен живот.
Ваша, рисувам цветя по Фрида, за да не умират никога, Изи
