С Наталия ме свързва приятелство покрай фотографията, многодетието, разни вселенски въпроси. Историята й е необичайна и затрогваща, вплитаща измежду редовете си няколко държави и континента, няколко любови, няколко повторения на началния старт. Четирима сина и две внучета са сърдечното й притежание днес. Фотоапарат и шепа наследствена земя са материалното й богатство.
Но да започна отначало. Наталия израства в Сибир, нейде из суровите условия на тайгата. Години по-късно пием кафе у дома, смеем се, а тя разказва истории от детството си там, сякаш току излезли из прашните вече руски филми. От тях оставам с откъслечни спомени. А следващата ни голяма среща, уви, е мъчителна и за двете ни…
Първото предизвикателство към Наталия, Животът отправя в младежките й години – тя пристига в България в гладни и трудни за всички времена. Вероятно с нея е и пълната кошница на всеки среден имигрант. Заселва се в Плевенско, живее скромно. На честните сини очи, в цвета на безоблачното небе, е отредено да срещнат всичко. Наталия съдържа толкова Любов в сърцето си, колкото мнозина няма цял живот да познаят. Вероятно тази Любов е движещата й сила, самосъхранението й, гордостта й, визията й за бъдещето. Следват разочарованието от неуспешен брак и две момчета, време за самота. Някъде тогава се намесват висшите сили и Арсен, родом от Конго, лекар в Спешна помощ в Ловеч, грабва сърцето й…
Повече от десетилетие в щастлив брак, Наталия и Арсен живеят необичайно – той там, тя в София с двамата им сина. Разбирам точно кога Арсен пристига заради пламъчетата в очите й, по новата й прическа и изчезването й от паралелния ни живот във facebook. Как е възможно толкова години заедно, а сякаш любовта им е съхранена млада, необременена, обещаваща. Вечна. Вечни са й плановете на Наталия. Ще премине през шофьорски курс и ще си купи кола. Ще заведе децата сама на море с влака. Ще отиде за последен път с децата накрая на света, чак до Сибир, за да прибере тежко болната си баба, която я е отгледала от бебе и счита за родна майка, и да я погребе в София. Ще напусне работа и ще стартира бизнес. Ще си купи най-накрая собствен апартамент.
Ала Животът отново й хвърля ръкавица. Точно сега, когато има щастие, има любов, има неща за имане. Зимата на 2016 г. Наталия получава най-обезсърчителното позвъняване по телефона. Арсен е починал внезапно, за минути. Днес той спи в Африка. Сините Наталини очи блуждаят докато разговаряме, давещи се в сълзи от горчивина и безсилие. Изведнъж се усмихва. Страното е, че съм с нея, но сякаш тя не е тук. Една споделена между нас тайна е виновник за срамежливите й усмивки, но и една мечта. Мечтата, към която искам да ви направя съпричастни.
Стремежът на Наталия е най-после да построи неин собствен дом, за да не живее никога повече под наем, за да осигури спокойна семейна среда за себе си, четиримата си сина и двете (засега) внучета. Помня как в далечните ни слънчеви моменти разглеждахме къщи в стил прованс и се смеехме колко са фотогенични. Дори съм убедена, че желанието й да отглежда зеленчуци и сади цветя намирисва повече на фотография, заради натюрмортите й, отколкото на залитане към природосъобразен начин на живот. А мечтите са, за да бъдат реализирани и изживени. За да дадат път на следващите. Мечтата на Наталия има нужда от побутване и приятелско рамо. Въпреки че цял живот е работила неуморно, понякога дори на три места едновременно, не притежава средства за строеж.
Всички, които станате част от кампанията й за събиране на средства за построяване на нейната мечтана къща, ще получите подарък – дигитално изображение на параклис в близост до Мелник в размер 2700 x 1800. С кадърът можете да декорирате стените в дома си, да го ползвате в блог, да разпечатате като картичка от България и т.н. Повече можете да прочетете тук, клик. Ако платформата на GoFundMe е непозната и неудобна за вас, бихте могли да се свържете с Наталия през страницата й във Facebook, клик. А ако последвате и този линк, ще видите как би стоял параклиса като картина.
Наталия бе изключително естествена и спокойна пред камерата днес. В началото не знаех докъде ми е позволено да достигна. Но тя не постави граници. Емоциите са неподправени и нови и за двете ни. Надявам се да доразвият историята, която вече прочетохте…
To be continued…
Изи
