„24 дни до Коледа“, отговарям на Емо, пренасяйки от колата към вкъщи някои декорации от коледните сесии. „Въпросът не беше колко дни, а близо ли е Коледа, мама!“, снизходително отвръща бъдещият шестгодишен. „И кога ще минат тези 24 дни? Трябва да имам и рожден ден, нали?“
По това време на годината винаги си припомням как всички чакахме Емо да се роди – вероятно на магистрала, ей там някъде, между празниците, докато толкова типично за него, както ще установя опознавайки го, той се появи при нас точно тогава, когато сам си беше решил…
„Ще има ли пак сняг на рождения ми ден?“ „Няма причина да няма“, вяло отвръщам, поглеждам към чисто новата предна чистачка на колата, която някак успях да счупя докато почиствах снега по нея в понеделник и се затварям за всякакви въпроси с рождествено настроение до първа пролет. Е, Майкъл Бубле изобщо не помага, а тъй като звучи по време на сесиите ми в „Тренолино“, Коледата официално бухва, втасва и се захаросва. Всъщност разтапя ме не музиката, а тези познати и непознати деца с наивността си, с начина, по който са готови да те приемат и да говорят с теб за празниците, за подаръците, за книжките. Мило прегръщат по-малките си братчета и сестричета, внезапно изчезват с дяволита усмивка, за да поиграят в детския клуб, после изведнъж стават мноооого послушни и изпълнителни и се връщат отново на „снимачната площадка“.
24 дни до Коледа. Позволявам си да обработя първата празнична сесия преди още да съм започнала работа над есенните кадри от ноември. Може би защото снега ни затрупа по същото време, по което очаквах семейството на Екатерина. Може би за да огледам безпристрастно положението като човек с нула опит в снимането на студийни сесии с много предмети, но с приятен стаж във фотографията на хора и отношенията между тях в естествената им среда. Надявам се да ви хареса, за мен е предизвикателство да запазя стила си, излизайки от зоната си на комфорт.
Voilà!
А въпросите на Емо продължават. От скоро и на френски…
