Събота ме срещна с Ива, която упорито наричах Ели, с Митко, когото пък прекръстих на Марти, и с техните бонбони Дени и Вели. Обърках пътя, също така, т.е. програмата ми се води за изпълнена…
Всяко семейство остава свой отпечатък в съзнанието ми, привързвам се лесно и да срещна взаимност у непознатите очи, никак не е рядкост. Тези малки и големи хора искрено стоплиха сърцето ми. Усмивките не напускаха очите им, моите също, докато ги следвах. Сякаш с нетърпение очакваха да им подам знак да се прегърнат, за да се отприщи рояк от милувки, целувки, едни тихи заговорнически докосвания. Нежните прояви на обич и доверие следваха една след друга. Сплотени, търсещи се, отправили поглед в една посока, и разговорите ни бяха така леещи се и в синхрон, както и фотосесията.
Едно чорапче постоянно се губеше, миниатюрните шепи едва-едва подкрепяха букета от шишарки, сапунените балони бяха не жълтите, а зелените, защото така. Гозбата от есенни листа, изсъхнала кора и шипка бе безопасно отнесена у дома, нова пътека бе открита някъде там, където кравите пасяха. Хубавото е, че ще ги видя отново скоро…
