Морето, Кремиковци, кучето и аз. А, да, и една табела

Напоследък не ми остава време за писане, но за сметка на това, на фронта на текстилните украшения и лайфстайл фотографията, се вихря като за двама. 🙂 Междувременно лятото е на свършек, а тамън му свикнах, и лека-полека ще трябва да се настройвам към режима майка-на-второкласник, плюс други видове майка за останалите деца, мъж и рибки. Докато спомените от най-кратката ваканция на света – цели четири дни, един от които преминал в път, втори в слънце и вятър в косите, трети в повръщане, четвърти пак на път, са още мили и скъпи, бързам да ги заключа в блога. И да ви разкажа за поредната смешна страшка, достойна за Холивуд…

Всички кадри в тази публикация са окъпани в златото на залязващото слънце, напомнящо на пристъпващата есен. Някак нямам търпение да потъна в богатството на цветовете й, но и не мога да пусна лятото просто ей така. Вероятно заради това този спомен ще бъде обикновен, без думи, но топъл и мек, като последните лъчи от деня, обвит в тайнственото було на новите възможности през следващия…

Разбира се, има и още фотографии, но те са само между мен и морето…

И така стигаме до частта с Кремиковци, кучето и аз. А, да, и табелата. Моля, седнете удобно, ако сте заредили пуканките, бон апети! 🙂

Всичко започна от едно предложение за проект с една невероятна бизнесдама, собственик на училища за изучаване на чужди езици – Intellect. Засега толкова, кипи усилен труд, но заради него се случи това, което се случи.

С Ваня имаме уговорка да заведем група деца – нейните, моите и няколко чужди, извън града, за да реализираме част от снимките по нашия проект. Неочаквано и рядко вероятно за мен, закъснявам за срещата ни, от която ще бъда отведена до целта под конвой. Със самочувствието на голям човек, оцелял толкова години под собствената си опека, приемам предизвикателството да открия Кремиковския манастир по спомен и по пътните табели, за да не губим ценно време в изчакване. За мое оправдание ще кажа само, че в България и българин не може да се оправи, ако разчита само на знаци. И че налудничавото самозаливане с ледена кофа, е евтино шоу в сравнение с хапките от реалността…

Представете си пълен автомобил с три деца, баба, глобус, книги и цветя. Представете си, че наистина много искате този път да се озовете на правилното място в точния момент, ала не успявате. Нооооо, близо сте. Все пак откривате Кремиковци, мястото на втората уречена явка, но не квартала, а… завода. О, йе! Към първото неприлично закъснение, добавяме още едно за разкош.

Ако на това място живота е възтих, еднообразен и безкрайно дотегнал на собствениците му, то червеният Yaris с децабабаглобускнигиицветя, пристига, за да разцепи мрака! Какво да ви кажа, най-малкото, което очаквам да ми се случи след като наистина се старая да схвана логиката в упътването на охранителя, бе… да ме ухапе куче. И къде – по регистрационния номер на автомобилът!

Нали знаете, песовете лаят от страх и ужас, а когато са в глутница, страха и ужаса им се умножава по броя на участниците, което пък усилва звуците, влажността и скоростта на бесовете им. Не ме е страх от кучета, макар да съм падала в бой, а в онзи момент усещам и предимство – закрилата на мъжът от охраната. Пазят ме и стените на колата, пет крачки встрани от текущите ми GPS координати. Човекът ме съветва да потегля бавно, ала моето бавно по-скоро разярява вече не на шега нападателите. Безстрашно се хвърлят под гумите ми, препречват пътя, драскат по бронята. Децата и бабата изтръпват, глобусакнигитеицветята – не ги знам. Междувременно от някъде наизскачат Men In Black, точно като вас сега – с пуканки в ръце. И пада един ми ти смях, едно ми ти забавление, ехееее, пък и безплатно! Милият чичко се старае да прогони врага, аз се старая да не ударя него и песовете, но и да им избягам, те пък се стараят да вземет жертва. И успяват. Освобождавам се чак когато една метла с дълга сопа, ги разпръсква. Мръсна газ и дим да ме няма. Отстрани изглежда като трагикомедия, но като актриса, заемаща централната роля, да ви кажа, не бих прегазила куче, за да си спася кожата…

В старанието си да приложа упътванията на охранителят, поемам… в грешна посока. Отново. Е, този път с помощта на Ваня и няколко ненужно изминати километра, се откриваме. Движим се с приятно закъснение спрямо предварителния график – около час – час и нещо. Резил! Докато шофираме из тесните завои към Кремиковския манастир, получавам странно обаждане от Ваня. Странно, защото се движа на метри зад нея, пък и обикновено реагирам бързо на непридвидени ситуации без да чакам обяснения.

„Изи, имаше ли регистрационен номер отпред когато тръгна от София?“

А?

Туше!

Минути по-късно се озовавам в двора на манастира с моите деца, нейните деца, чуждите деца, бабата, глобуса, книгите и цветята. Или, за да сме точни в бройката: три, две, четири, едно, едно, осем и три. Ваня, по-уплашена от мен за очакващите ме последствия от липсващата предна регистрация, се впуска в издирване на табелата през целия изминат маршрут. И не само до Кремиковци и обратно, но и към Ботевградско шосе и обратно. За по-сигурно.

Ако шумно хрускате пуканки, сега е момента да ги оставите встрани и заедно да ръкопляскаме на Жената-чудо. Защото никак не ми е длъжна и защото и на нея се случва едно малко чудо. Докато шофира, автомобилът й започва да трака. Не че не би било естествено по тези ни порутени пътища, но все пак идва малко прекалено за нова машинка. В Кремиковци, Ваня оставя колата в сервиз – паднал й бил незнамсикакъвси болт и е било въпрос на време да стане ужасна катастрофа. Сега, не съм сигурна дали нямам вина и за тая работа – ако не си бях изтърсила така глупаво регистрационния номер, тя нямаше да се впусне из дупките на скорост, нямаше да й падне болта, нямаше да има опасност. Или пък просто е трябвало да се случи сега, вместо някъде на магистрала?

Междувременно снимам децата. За разлика от първия ни снимачен ден, този път всички съдействат, особено след подкупните усилия и на двете ни – салата, сокчета, шоколад. И не само, че участват с готовност, а и някои се сърдят, че реда им още не е дошъл. Детска му работа. 🙂

Ваня се завръща, времето напредва, табелата е оставена сама на себе си. Застрахователният ми агент не е учуден от поредната ми случка и твърде спокойно обяснява какви ужасителни процедури ме очакват в КАТ. Монахинята излиза с цялото си достолепие и ни забранява да изхвърляме грижливо събрания от нас боклук, в общата кофа. Предполагам, че шумът от толкова присъсващи не й се е отразява така добре, както е привикнала. Така или иначе пренасяме собствеността си по колите и я разтоварваме километър-два по-надолу, за да продължим играта и ако може – снимките.

Разбира се, подходящите моменти, за да ви се случи нещо или за да ви се случи нищо, обичайно са под въпрос и най-често всъщност са… ами, неподходящи моменти. Представете си, че сте открили страхотно място за снимки и най-вече, безопасно за децата, далеч от пътя. Вадите всичко от колата, строявате децата и.. телефона ви звъни.

„Ало! Търся Изабел или Н.!“

„Аз съм Изабел.“

„Обаждам се от полицейско управление…“

Тук сърцето ви започва да скача на бънджи, да уголемява до размерите си до тези на балон, да се свива до размерите на спукан балон, да не диша, заето от галопиращи мисли. Мисли за всички възможни страхове, които е в състояние да изпитва една майка, съпруга и човек. За части от секундата, в главата ви се материализират възможностите, а плача си обещавате да оставите за после.

„… Кремиковци. У мен има нещо, което…“

Табелата! За Бога!

Този път аз съм тази, която оставя Ваня с три, две, четири, едно, едно, осем и три. Единствено я лишавам от удоволствието да тича след най-малкия ми син – той по презумция е залепен за крачола ми, пък и в онзи момент решавам, че е добра идея да ме пази духом от песовете.

Пътят за завод Кремиковци, разбира се, съвсем не минава през Кремиковския манастир, но за това се сещам след около километър. Дааааа, много съм добра в обратните завои… Пристигам пред бариерата нащрек, в готовност този път да не оставям табели след себе си в нечия пенеща се паст. Охранителят отново е много любезен и ме упътва към районното им управление. Виждам врагът. Този път се изплъзвам, а синът ми отзад казва… „Бау!“

Полицай стои в сянката на плачеща от мъка сграда – мръсна, потънала във високи бурени, ранена. Има нещо, което трябва да знаете за мен – перфектен шофьор съм. Шофирам като мъж и паркирам по конец, често с една маневра. На мое място какво бихте сторили? Бихте ли защитили честта си на по презумция набедена в неадкватност жена зад волана или бихте се проявили като истинска жена? Простичко казано – бихте ли паркирали автомобила си, в случая перпендикулярно, или бихте спрели възнак на място, като имате предвид, че не съществува причина някой да ви обезпокои в настоящия век?

Паркирам. По конец, с една маневра. Защото мога. И защото чувствам, че трябва да се докажа пред този мъж, като представител на всички газирани, и не винаги адекватни, водачи. Очаквам, че с детето ще влезем в районното, ще попълним някакъв документ и ще си гушна табелата. Вместо това, се оказва, че табелата ми е в ръката на полицая. И ако не бях погълната от шофьорските си умения и женска суета, можех да я забележа предварително и просто да протегна ръка към нея. 🙂

„Едно от кучетата е захапало табелата, колегата едва е успял да я вземе. Намерете мъж, който да ви я прикачи здраво, а с пластмасовата рамка вече е свършено.“

Не съм  прегръщала досега полицай, пък и непознат мъж. В онзи момент ми се стори добра идея да му налетя в знак на благодарност – представете си какво нещо ми спестиха тези хора. Типичната телешка сдържаност надделява над типичната телешка емоционалност, когато той просто ей така споменава:

„Актуализирайте си телефонния номер. Открих ви само благодарение на ЕГН-то на детето.“

Господи, в тази държава НЕЩО РАБОТИ! И то работи за хората! Да живей, живей онази база данни, която съдържа личната информация на семейството ми или играе ролята на контактьорка с друга скъпа колежка…

Останалото са снимки. Част от снимките. Но тях реализирам след като… отново обърквам пътя към кв. Кремиковци, децатабабатаглобусакнигитеицветята…

Ваша, прожекцията приключи, Изи

П.С. Вероятно хората, чиято логика безотказно е включена на max, ще сметнат за невъзможно куче да отхапе регистрационна табела. Моята се държеше на свински опашки, малко и на магия. Защото ако аз мога и паркирам перфектно, има джигити, които както карат, така и паркират. И услужливо са наминали през моята предница за собствено улеснение. И/или удовлетворение. 🙂

 П.С. Трудно ми е да намеря думи на възхита и благодарност към Ваня и нейната благородна постъпка! Благодаря ти, Човеко, добрината ще ти се върне тъпкано!