Училището е и емоция

От няколко години следя кампаниите на Асоциация „Родители“, свързани с учениците и учИлищата. Навремето работихме заедно в Сдружение „Настоящи и бъдещи майки“ и ето че хоп, дни преди откриването на новата учебна година, ме изненадаха приятно. Върви ми на предизвикателства, освен на интересни истории. „Училището е и емоция“.

Темата за мен се превърна във вълнуващо пътуване назад към детето, което бях, докато прегръщам собственото си хлапе и неговите все още непознати чувства и мигове, оформящи бъдещето и разрастващия му се свят. Чисто интуитивно, както и повечето родители, предполагам, идеята на предизвикателството изпълних когато най-големият ми син стъпи за първи път в училище, година по-рано  – вж Мамино юначе, мило първолаче. Мисля, че за неговия 15-ти септември се вълнувах много повече, отколкото някога съм се вълнувала за моя. А тази година отново пролях сълзи на гордост и щастие, примесени с малко тревога от непознатото и носталгия към миналото. Но да се върна към предизвикателството и историята, която имам да разказвам.

Губи ми се спомена от моя първия учебен ден, но със сигурност е бил вълнуващ празник за цялото семейство. Най-хубавите детски моменти останаха там, в 112-то СОУ. Другарката Надежда Главева беше с типичната за онова време бухнала прическа, подредена като от изваявана от скулптор корона на дърво, боядисана в гарваново черно. Строга, но справедлива – рядко се усмихваше, трудно хвалеше. Най-впечатляващия момент бе когато й се роди внуче, кръстено на нея, и тя покани целия клас в дома й да видим бебето и да ни почерпи с бонбон. Защото ние бяхме част от нейното семейство…

През годините бе ту весело, ту сериозно, ту напрегнато – имахме от всичко. Момичета и момчетата се деляхме на групички. И само Милена си беше „Милена“, защото всички си падаха по нея. Останалите получавахме жлъжното окончание „о“ – КристинО, ИзабелО, МариО, нещо като културен синоним на „ма“. Лека-полека установих, че във всеки клас, дори във всяко училище, момчетата си имат по една красива Милена, която винаги е в центъра на вниманието и винаги крайно недостижима. Вие познавате ли я? 🙂

В моя клас имаше няколко момичета, на които сякаш исках да подражавам, докато не усетих, че всъщност не са мой тип. Бяха твърде надменни и важни, изолираха останалите и често се подиграваха на някой. Аз пък обратното – прегръщах слабите духом и намирах нещо общо с останалите, които също не бяха причислени към групичката. Празнувахме рожденните си дни заедно, попълвахме лексикони, изпитвахме първите трепети на сърцето един към друг. Аз получих първите си целувки, но не дадох нито една. Беше хубаво и още как!

През онези години повечето учители изпълняваха партийните приоми, твърде малко от тях вдъхновяваха и тъй като точно такива се открояваха, тях запомних с добро и с възхита. Най-невероятния образ беше учителката по физика, другарката Рашкова. Няма такъв човек! Дребна женица с огромни кръгли очила, която всяваше страх и ужас у всички класове; ръсеше култови лафове, с които по-късно се шегувахме… просто правеше живота шарен. Ники Петров, помниш ли? 😀

Ако сега можех да върна времето назад, бих се постарала да не разочаровам другарката Сърабян, която бе така нещастна, че единствената й сънародничка в училището, дъщеря на известна певица, пее… фалшиво. Не мога да забравя погледа й все още, но за нейно успокоение бих искала да знае, че години по-късно пропях в хора, пък и по концерти гастролирах, и то, докато носех очила (вж „Рицарят на бялата дама“).

Ако сега можех да върна времето назад, бих се постарала да вникна в някои предмети, вместо просто да уча. Твърде късно осъзнах, че не е важно да повтаряш текста със запетаите му, а да следваш логиката и развитието между уроците. Вероятно заради това любимите ми предмети бяха история и литература, в които откривах последователност и интерес не на сила, а в тежките – математика, химия и физика, просто се губех из материала.

Ако сега можех да върна времето назад, бих се наслаждавала повече на свободното си време, но и бих го оползотворявала малко по-различно. Можех да бъда по-взискателна към себе си, макар родителите ми да бяха задоволени от резултатите ми. Или пък това е бил един от житейските ми уроци?

В гимназията настъпи една от големите промени в живота ми. 1-во СОУ „Пенчо Славейков“ – училището на баща ми, ехаааааа! Бяхме „Д“ клас – „д“ като „дипломати“. Класната ни, която преподаваше български език и литература, бе свръхамбицирана да докаже, че и този й випуск ще е с най-високите резултати. Не я разочаровахме. А тя прекърши толкова деца… От първата ни среща още, ни заговори на „Вие“ и предупреди, че ще не третира като първокурсници в университета. Граматика не учехме, освен когато отправяше подигравателна забележка за някоя сбъркана дума. Всичко бе литература, всичко бе философия, всичко бе една на пръв поглед абсурдна аналогия между творци от различни епохи и култури, но поднесена така логично, както е нормално да бъде. Съдбите са навързани, авторите също. Вие разсъждавали ли сте върху паралела между Ботев и Сервантес? Не? А ние, да. 😛

В гимназията познах истинското приятелство и дълбокото разочарование от предателството; тук получих първата си двойка и последвалата канонада от грозно отношение, основано на неприязен към моя род и история; тук проведох първата си битка с вятърни мелници и с опитен противник. Имах толкова щастливи моменти, но изпитах върху гъбра си толкова ненавист, колкото никое дете не бива да вижда в тийнейджърските си години.

Ако сега можех да върна времето назад, не бих позволила на учителката по история да се подиграва с името ми и да ми пише петици, само защото една арменка не можела да знае българската история по-добре от българите!

Ако сега можех да върна времето назад, не бих позволила на класната, г-жа Лилия Бъклова, да заглушава разума ми с нейните двойки и тройки по литература, да заплашва кандидатстването ми в университета, да ме преследва в озлоблението си дори и в училището, в което държах матура заради нея. Толкова лошотия от учител, не съм чувала някога да е съществувала. И въпреки проблемите ми с нея, за мен тя винаги ще остане един от най-ерудираните преподаватели, които ми дадоха много като знания и които оставиха дълбока следа.

Вече съм майка на ученик и вероятно е нормално да се тревожа за всичко, което му предстои. Няма как да го подготвя предварително, а и не ми е работа да го обременявам с майчиното си сърце. Зная само, че го очакват и чудесни, и тежки моменти. Животът е такъв – предизвикателствата и радостите се редуват, някои от тях ни правят по-силни, други ни газят, трети ни дават криле. Мисля си, че в някои отношения детето трябва да получи свободата си още сега – да се научи да взема самостоятелни решения, макар и погрешни; да се бори за своето място когато мама я няма да разбутва тълпата; да открива малки истини за себе си докато издирва големите истини за света. Затова внимавах с моя разказ и да, не бях съвсем откровена към него. Защо му е да знае, че сутрин го водя в една безмилостна месомелачка, която оформя на изхода продукти като от калъп? Не бих искала и да живее с илюзията, че всичко ще е волна програма, години в шеги и закачки. Мисля, че бях обективна с полушеговития си тон, а ето как реагира той на всичкото това писане.

Скъпи мой, бих искала да бъдеш най-вече себе си. Училището е вълшебен билет към света – с негова помощ той ще се разкрива пред теб с цялото си великолепие чрез чудесата, за които още нямаме обяснения, местата, които всички мечтаем да посетим, постиженията на човечеството и какви ли още не интересни и вълнуващи знания. Черпи от тях с пълни шепи.

Бъди смел и винаги се старай да създаваш, да надграждаш, да бъдеш взискателен към възможностите си. Състезавай се със себе си!

Аз ще те подкрепям. Не мога да ти обещая, че винаги ще бъде лесно и вдъхновяващо, но уроците от живота няма кой да ти ги преподава освен самия Живот.

Помни – няма шанс да ме разочароваш! Твоите постижения, ще бъдат твоите криле, твоите провали – нищо повече от опит.

Помни – без усилия, номера няма да мине. Сравнявай се с по-добрите, не си търси оправдания.

Искаше ми се знанията за света да не тежаха толкова върху крехките ти рамене. Предстои ми поредната битка – да убедя учителката ти колко ненужно, но и вредно за физиката ти е да бъдеш ежедневно под натиска на раницата.

Знаеш ли кое е якото – аз ще уча с теб! Ще запълвам моите си дупки, ще търся моите си отговори. Ще помагаш, нали? 🙂

А най-хубавото от този 15-ти септември бе не друго, а твоето признание. Че си влюбен. Обещах да запазя голямата тайна, Тя е щастливка! ♥

Извинявай, че не ти казах за мача на Лудогорец, просто трябва да ставаш рано…

И вместо сълзлив финал… Щекотлив момент е това да повериш хлапето си на системата. От години захранваме един и същи порочен кръг, в който само участниците се сменят, но проблема е крещящ. Кой носи отговорност за възпитанието и образованието на децата? Защо понякога родителите я делегират на възпитателите, а те връщат топката обратно? Защо не работим заедно, за да разкрием потенциала на детето, за да му позволим да открие онова, в което е добър и което прави с желание, за да му покажем, че човек, макар и да учи цял живот, трябва да го прави за собствено удовлетворение? Не може ли да работим в екип? Защото училището е много неща, но е и емоция и тя трябва да бъде положителна за всички.

Ваша, щастлива нова учебна година, деца и родители, Изи