The Importance of Being Earnest

Една от любимите ми пиеси не само от Оскар Уайлд, но и изобщо, приляга чудесно като емоция след случки, сякаш случайни. Отново ще ви ангажирам с повече текст от нужното, но само защото този ден бе толкова смешно-драматично-уникален, че си заслужава да бъде споделен, за да не отплува просто ей така. Пък и блогът се пълни все с прекрасни хора, около които винаги се случва нещо интересно. Този път ще ви запозная с Нели, Лазар, Бела и Мишо или просто – Малакови. 🙂

Миналата събота не бе събота като събота, а просто ДРУГА събота. Денят започна с дългопланирана сесия на четиригодишният Алекс, ходещ по тавана, практикуващ йога до степен да ти събере очите и говорещ немски така, както аз ви пиша на български. Лелеееееее, трудно ми беше да въздържам почудата си, но изглежда това бе само началото.

DSC_4240

И него ще видите, ама друг път…

В предишните дни бях убедена, че следващата ми сесия ще е ангажирана с бебе – може би след тази заблуда последва… мексиканска вълна. Докато се забавлявахме с Алекс, който се отпусна пред обектива с напредването на времето, се оказа, че нямам навици с платеното почасово паркиране в широкия център. Автомобилът ми се оказа закопчан на място, буквално 2 мин. след изтичането на вече заплатения първи час. Е, първата ми скоба и втора глоба – след точно 10 години активно шофиране, трябвало да се случи сега. Близо 30 мин. в студа, в очакване на „хоратаотзеленатазона“, щафетно бягане към два техни автомобила, щото нали ме чака бебе (!) и много бързам вече, с 30 лв по-малко в джоба, въвеждам в навигацията адреса в Красна поляна и давам газ.

И друг път съм споменавала, че се губя из кварталите, нищо че съм софиянка, и че ориентацията ми е колкото на дете, попаднало в света на големите без отговорен възрастен за ръка. Малко вероятно е да открия адреса без да се наложи да притеснявам родителите на бебето (!) с #обожекъдесъм, още повече, че той си беше и неясно описан. Няма да спра да си блъскам главата с въпроса, защо адресите на хората не са улиците, на чиито площи се намират географските им координати, а блоковете, които обитават?! И защо тогава в моята навигация не фигурира нито един блок?! Те така пристигна поредната изненада – откривам адреса на магия и изключвам неравния тон на гласа в кутийката, заканващ се, че ако на секундата не завия наляво, ще трябва да преизчислява местоположението на колата, защото не съм там, където тя казва да бъда. Паркирам, изтупвам съдържанието от багажника, издържано в цветовете на Коледа и по къс ръкав започвам да търся вход Б. Обхождайки четирите входа, гола и закъсняваща за бебето (!), натоварена с техника и аксесоари, откривам, че все пак това не е блока. Поради някаква причина, има поне две сгради с еднакви номера, но разграничени от първите две букви на азбуката ни. Все така по тънка блузка с къс ръкав и съдържаниетонацялбагажник, се връщам обратно по пътя с четирите входа, и, познайте! Дали вход Б на блок А се намира от близката ми страна?! Пффффффф! 😀

От вратата ме посрещат не едно, а две бебета (!), но вече бивши – Бела на 10 г. и Мишо на 6 г.

nelly1

nelly

Оппа!

Разтоварвам багажа, оглеждам обстановката и… решавам, че не мога да снимам! Липсва ми нужната дължина за обектива, което е второто най-важно нещо след светлината, за да ми се получат снимките. Не откривам и подходящо помещение, в което да разположа семейството и нещата си. Разочарована и изгубила всякакво вдъхновение и идея, предлагам на Нели или да доведе семейството си у дома, или да снимам навън. Мога само да благодаря за търпението и уважението, което ми оказа това семейство. И за топлите отношения помежду им, които свършиха цялата работа вместо мен. Те не ми позволиха да се откажа, напротив, вместо аз тях, те ме предразположиха. След урока да не забравям СМС-ите за зелена зона, да имам повече доверие в себе си и по-малко на навигацията, дойде и най-важния за деня – да не се предавам без бой. 🙂

Разликата между Бела и Мишо е 4 години, колкото е и между К1 и К2, та с интерес наблюдавах как общуват. Сещам се за една дума – „синхрон“. Минути по-късно открих същото и у техните родители…

Сега, за кратко ви оставям да се потопите в света на Малакови, гответе се за още съботни небивалици…:)

DSC_4408

DSC_4400

nelly3 nelly2-001

nelly4

DSC_4512

DSC_4472

nelly5

nelly6

nelly7

Някъде по това време, телефонът ме връща към суровата действителност на ДРУГАТА събота. В 16 ч. големият ми син е на тренировка, положението е инфарктно, защото на следващия ден има изпит за степен. Мъжът ми е в командировка, свекърва ми е дошла специално у дома да се грижи за децата докато аз снимам – няма кой да поеме този ангажимент. Времето бързо напредва, но само още няколко кадъра с тези възчаровни Мишови тръпчинки, ще успея, казвам си. Инструктирам бабата да приготви таекоундиста във вид, готов за изстрелване по мой знак и отново потъвам у Малакови.

nelly8

И сега вече снимките преминават в повишена трудност, защото за всеки от горните и долните кадри се налага едва ли не да влизам при съседите. Гълтам корема, залепвам гръб о стената, настъпвам една китара иииии… щрак! После пак. 🙂

nelly9

DSC_4558

Последният кадър вече е факт когато Лазар ми обръща внимание за часа – 15,50. Тутакси събирам всички разхвърляни из стаята аксесоари, кои употребени за снимки, кои не и… ми хрумва нов кадър с вкусните курабийки, от които малко по-рано посипвам трохички по килима. Жалко, безвъзвратно късно…

Сбогувам се, втурвам се към асансьора, спринтирам по цялата дължина на блока към колата, паркирана чак на съседната пряка. 16 часа! Често синът ми се цупи когато се налага аз да го водя сутрин на училище: „Винаги закъснявам когато сме с мама!“ Всъщност така е, но и не е така, защото никога не сме отивали след първия звънец, просто… винаги тичаме, за да го изпреварим със стотни от секундата. Представям си киселата му физиономията докато натискам педала на газта, аха да се размажа в тунела под НДК като Лейди Ди, ала без чаровния любовник и неусетно пристигам. Докато чакам детето да слезе, велосипедист ме блъска със звучна ругатня… ей така, нищо лично, нали, добър ден. :/

Господинът пристига, за мое учудване със широка усмивка, потегляме и с десет минутно закъснение, пристигаме. Въпросната събота е работен ден, движението и паркирането идват в повече, но като никога, пред клуба откривам място. Е, тесничко, но място, не може да ми се опъне. Нисанът отпред няма нищо против да се здрависа с моя Ярис веднъж, после втори път. Просто така става… защото това е една ДРУГА събота, в която всичко вече е възможно. Нямам време да обръщам внимание на подробности, дърпам детето от колата и влизаме със шут в залата. Късметът и този път се оказва на моя страна – инструкторът обяснява как ще протече утрешния изпит и хоп, оказваме се не така закъснели както се очакваше.

В 16,30 ч. успешно се прибирам изтощена от случки и сядам да обядвам. Един час по-късно отново закъснявам – този път да прибера детето от тренировка. Останал последен, не ми остава нищо друго освен да му обещая, че баща му ще го заведе на изпита в неделя… 🙂

Съботата върви към своя свършек, когато си давам сметка колко неща съм извършила само за ден. Нищо героично, вдъхновяващо и патетично – просто низ от шеметни случки. Ден по-късно снимам една известна особа и от преумора, изпускам любимия обектив. Е, и това трябвало да се случи. Слава Богу чувството ми за хумор е винаги в повече, защото не винаги е важно да бъдеш сериозен…

Ваша “The good ended happily, and the bad unhappily. That is what Fiction means.”, Изи

2 Comments

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d bloggers like this: