Когато плахо прохождах в света на фотографията и все още се борех с най-големият си проблем – фокуса и по-точно липсата му, направих нещо немислимо за всеки начинаещ със самочувствието на фотограф. Фотосесии. Но не какви да е, а дарителски в полза на Ла Лече Лига. От години работя доброволно, за да помагам на майки да кърмят своите бебета, това беше един акт, чрез който се събра прилична сума за отпечатване на брошури и работа по други кампании. Дарителски сесии за ЛЛЛ имаше в някоко града, включиха се и други фотографи, емоцията беше чудесна и вдъхновяваща. От онова време си имам няколко любими кадъра, които бяха по-скоро попадения, отколкото резултат от умения и талант. За последното още съм скептична, но това е друга тема, самочувствието никога не е било част от същността ми…
И така, измина доста време, през което на два пъти смених техниката, опита ми се увеличи многократно, запознах се с много прекрасни хора. Но за онези, които безрезеревно се включиха в дарителските сесии, повече не чух, с изключение на Дени и Мария – те някакси повярваха в мен. Точно заради това препрочетох няколко пъти съобщението и рефрешнах пощата си, за да съм сигурна, че не бъркам годините, хората и събитията. Имах мейл от Силвия, която бях снимала с нейния син и племеника й. Силвия, която беше останала много доволна от мен и желаеше да се срещнем пак, за да я снимам отново с хлапето й, но този път и с бебче в коремче, и с таткото, който хич не обичал да позира. Помня отлично какви снимки дадох на тези хора и те доста се различаваха от хубави или дори прилични – бяха просто снимки. Още тогава ги оценявах по този начин, а сега не смея дори да разгледам архива. Та, представете си ситуацията, поставете се на мое място. 🙂
В следващите дни варицелата споходи първо големият ми син, след това едновременно по-малките ми деца. Отложихме за повече от месец нашата среща, а междувременно бъдещият батко Симеон замина на гости при баба. За мое огромно съжаление не успях да запечатам неговата пораснала муцунка, но се надявам като се роди бебето да ви го покажа. От друга страна беше улесняващо, защото обикновено предразполагам децата за снимки, но този път се очакваше и към таткото да подходя по същия начин. Е, получи ни се. И се оказа безболезнено, дори много приятно… 🙂
И ако случайно тази публикация и любимият ми блог достигнат до милите хора, които се задоволиха с моята фотография от преди две години, искам да знаят, че и днес не съм толкова добра, колкото ми се иска да бъда, но сърцето ми все така създава и рисува. А Съдбата ми поднесе още една закачка – няколко дни след Силвия, ми писа и една дама, чието меченце беше на неповече от месец по време на дарителските сесии. Неговите снимки бяха доста по-добри, но без разрешение за публикуване. След броени дни предстои да снимам Кръщенето му…
Силве, да се върна към теб, желая ти безмерно щастие! ❤
Ваша, всичко тече, всичко се променя, прекрасно е да снимаш, Изи
