Наричам я Киси. Тя е Кристина, едно безкрайно целувано дете с неземен темперамент. Не е любимката сред децата ми. Всъщност нямам такова нещо, всяко едно от тях има своите най-добри страни, които го отличават от другите ми две. И всяко едно е моето мезимче. Ала тя е Момичето. Тя е магията в приказката, усмивката, мелодията, пепеляворусите коси, зимните кънки, плътните розови бузки, смешния кикот, непропорционалните рисунки, роклите. „Мама дугото“. Щастието ми, побрано в някакви си метър-и-десет, горе-долу толкова.
Рано е още за рождения й ден, и на пролетта не й е време – тези двете вървят в комплект. Работната ми маса е обсипана от материали, подредени по конец или разхърляни в своя си безпорядък. Прашинка не може по нея да полепне. Няколкодневни сесии очакват своите обработки. И тогава с нея виждаме фрезиите…
Поискахме ги за Апостола. Забавихме ги за няколко кадъра като наши първи пролетни ухания.
На следващия ден се случи така, че с Киси останахме няколко часа сами. Фрезии нямахме, но пролетта влезе. Отначало плахо, с печката. А след това я освободихме и тя избухна…
Тренировката й приключи, играта й имаше нужда от друго цвете.
Синьото е Кисино, подарих й го за Коледа. Най-голямото й желание бе да получи три вълшебни пръчици, „от които две да са играчка, а по средата да е истинска“. По-истинска от тази не успях да създам за нея.
Иииии, време за муцуните й и още мои цветя, които не ни принадлежат обаче…
Закуска?
Наричам я Киси. Всъщност е Детето, Любовта, Живота, Пролетта, Мечтата, Надеждата. Имахме прекрасна събота, а работната маса и фотосесиите ще имат тяхната неделя, понеделник, вторник, сряда и отвъд. И прането само няма да се изпере, но това е друга история…
Ваша, любовта на майките минава през дъщерите, Изи
П.С. Случайно или не, точно преди две години с Киси прекарахме един чуден полуден в офиса на последния ми работодател, вижте ТУК. 🙂