Искам да ви я покажа различна – такава, каквото си представях, че ще заснема, за да я запечатам завинаги в съзнанието си и да, в сърцето си. Преди няколко години оставих частица от него в Прага и така и не си я прибрах, но истината е, че цял живот един конкретен спомен ме дърпаше към Виена със страшна сила.
Както повечето туристи, и аз си подготвих домашното с must seen дворци, катедрали и чудеса, но четейки из интернет, си обещах, че няма да направя типичните панорамни кадри, а ще се постарая да потърся духа на града. Едва ли съм успяла – бях и типичен японски турист, и типичен балкански субект, гръмнат от културния шок.
Да започна от полета. Ако не успеете да „видите“ след думите ми онова, което видях аз, най-вероятно способността ми да пресъздавам словестни картини, е бедна. Стюардесите на австрийските авиолинии, облечени от глава до пети в червено, се движат с една специфична горделива походка, ефирна, но и напомняща на газела. Смеят се шумно, за да не останат незабелязани, и строго, но вежливо ти обръщат внимание, ако си го заслужил. Облаците – потапяме се в тях на няколко пъти, обгърнати в мека белота. Някои са ефирни, просто прах, а други – гъсти като кисело мляко, измамно подканящи те да опиташ да се бухнеш в тях. Земята – велика е! Осъзнавам, че не сме над България когато подредените по конец земеделски райони рязко заменят пейзажа. Хоризонтът се изкривява. Замислям се какво невероятно стечение на случайни събития е Животът, колко сме незначителни, но и безценни за онзи долу, който ни изпраща или посреща. Колко ли душИ се реят някъде из Вечността, какво следва когато всичко това остане зад теб, когато другите примират във възхита към цветовете на утрото, а теб вече те няма? Безпътните мисли спират точно там, където достигаме… дъгата. Над непознатата земя, тя е напълно кръгла. Съвършен цветен обръч, съдържащ в себе си по-мъничък – от онези моменти, спиращи дъха, оставащи завинаги картини. И вече мога да кажа – летях над дъгата! А след нея – Виена…
Летището е огромно, но няма шанс да се изгубиш. В метрОто също е като за идиоти – гледаш картинките и картата, за ден-два овладяваш първичен немски и оцеляваш. За разлика от французите и италианците, австрийците говорят чудесен английски (май също така и руски!?) и нямат против да си говорят с чужденци, обаче нямам идея как не им писва от постоянния поток туристи. Да се опиташ да останеш насаме с историята и културата около себе си, е просто невъзможно – талази извират от метрото, препускат на шумни групички, за се гмурнат към следващата станция, след като с безбройните си светкавици са озарили всяко свещено кьоше.
Ако сте начинаещ във Виена, ви съветвам да си вземете карта за 48 или 72 часа, която важи за цялата наземна и подземна пътна артерия. Със сигурност ще забележите, че никой и нищо не ви проверява – оставени сте на съвестта си и дебелината на портфейла в случай, че все пак ви хванат. Задължително минете в дясно щом се озовете на ескалатора, дори и да сте в компания. Винаги има сновящи нагоре-надолу, освен крив поглед, ще отнесете и удар – местните се подреждат като войници един зад друг, дори и когато се целуват.
Притежателите на австрийска кредитна карта могат да се метнат на велосипед под наем. Има безброй пунктове, а колелото можете да паркирате на друг, без да се налага да го връщате от мястото на заемане. И туристи, и местни ползват велосипеди, тротинетки, скутери, сегуеи, електромобили. Не е нужно да споменавам, че има цяла мрежа от велоалеи, но освен тях, има и велосветофари, вааааййй!
Хотелът ни е аскетичен – има всички елементарни удобства, но никой не се е погрижил да тънем в излишен разкош. Че си във Виена, подсказва единствено образът на Сиси, безмилостно употребяван върху всяка възможна повърхност. По-късно ще открия, че и любимият ми Густав Климт също е преексплоатиран. Интериорът не е променян от 70-тте години в този хотел, както и в доста традиционни заведения в центъра на града. Чисто, но лъхащо на старост. В София просто не бихме влезли в такава обстановка, не че се намира, а и за тази цена в България можеш да пренощуваш в прекрасна обстановка, но пък закуската е мега жалка, за разлика от разнообразието на тамошната… Из малките улички можеш да попаднеш на тази рядка находка:
Няколко дребни открития за храната и други битовизми. Газираната вода – навсякъде е! Не блейте като мен, натъртете върху still water, в случай, че я предпочитате, но предупреждавам – бутилираната минерална вода е-е-е-е… ами меко казано ужасна за разлика от чешмяната. Останете безразлични към студените хлебчета, подхвърлени ей така от сервитьорът – те не са комплимент от заведението! Солта – съвсем не е така солена като нашата, някак по-едра и солиш, солиш, докато усетиш, че си го докарал. Торта Сахер в оригинал няма общо с побългарената й посестрима, а торта Моцарт е на светлинни години по-добра и на вкус, и на размер. Италианският сладолед си е италиански и не е по-различен от нашия на „Витошка“, само е по-скъп. Супата с телешко месо съдържа интересни неща, но не и… месо, а основното с телешко – рендосани пържени картофи, месо, варени моркови и… бистра чорбица. Сандвичите и мъфините са ненужно скъпи, но в големите вериги магазини са ОК. Обслужването в някои заведения е бамбашка, в други – учтиво, а менюто е само и само на немски. Прави впечатление, че австрийците ядат много хляб с много вурст, но пък не са дебели.
Повечето австрийци са облечени елегантно, някак се отличават от емигрантите и туристите – мокасини, 7/8 панталони, блуза, тъмносиньо яке на вафлички, злато. Класическата музика е вътре в тях, имперското самочувствие и аристократизма, както каза моя позната, живееща там, е велико. Ех, да си патка, ама патка във Виена!
Разхождайки се, не забравяйте да поглеждате зад вас. Оказва се, че красивата архитектура не е само функция на предната гледна точка, тя е буквално навсякъде и ако не се обърнете, има какво да изпуснете. Е, определено ми липсваше романтиката на Франция и Италия…
Няколко дребни сравнения за качеството на живот. Чисто е. През повечето време се движех с бели кецки, които си останаха в същото състояние до прибирането ми у дома. Обикновено в София ги почиствам след всяко събуване. Срещнах доста хора на средна възраст, които с трениран замах изхвърляха фасовете си на земята, но изглежда се почиства постоянно, а не като при нас – когато ни дойде вдъхновението. Много се пуши. Дразнещо е да се възхищаваш на катедрала, докато някой нервак ти дими насреща. Всичко е подредено. Прави линии, окастрени храсти, никакви локви, ама никакви! Спокойно е. Линейките не ти продънват мозъка и нервите с адската си сигнализация – един възкратък за нашите навици звук, е напълно достатъчен. Никой не натиска клаксона, не ругае, не препира, не навлиза в чуждото интимно пространство. Общуват с премерен тон, без да привличат внимание. „Алооооуу! Ко викаш?“, няма да чуете. Нямаш нужда от автомобил. Пътната мрежа е чудесна, станциите на метрОто са един миниатюрен Мол, от който можеш да се снабдиш с всичко нужно, за да спестиш време. Децата се возят в детски столчета в колите! Аварийките не се ползват както ние сме свикнали – при паркиране, кратък престой или маневриране. Вероятно се включват само по предназначение – когато има проблем. Паркирането и при тях е малка радост. Градските паркове са перфектно място за отмора за тези спокойни хорица. На много места има шезлонги за общо ползване в тревните площи – разгъваш, почиваш си, прибираш, идва следващия. Детските площадки са заградени. Няма счупено съоръжение, няма никакъв знак, че там вилнеят хуни. Всеки почиства след кучето си безусловно, а бездомни животни няма. Никой не гони гълъбите, а патиците в Stadtpark се разхождат свободно из алеите сред хората. Нощем е осветено дори и по закътаните улички. Ако имате топки, минете през парка на НДК! Може би е нарочно – липсата на улично осветление скрива мръсотията. Хората в затруднено и неравностойно положение могат да стигнат до всяка точка. В метрОто има специално пространство, по което безопасно се движат незрящи. Колко често срещаме хора в инвалидни колички в България? Всичко е под контрол. В 18 ч. фонтана на Белведере пресъхва, в Албертина затварят салоните; в 13 ч. и нито миг по-рано получаваш ключа за хотелската стаята, а точно в 10,30 ч. я напускаш. Пилотът се извинява около пет пъти за закъснението на полета поради независещи от него обстоятелства – пътник в повече. Социалната система е един път и работи за хората. Ако ви предам всичко, което ми разказаха българи за живота в Австрия и Германия, гарантирано можем да затваряме България!
Музеите, в които можеш да се забравиш и да се почувстваш напълно тъп и нищожен, си заслужават всяко евро и всяка отделена минута в повече. В Albertina е вълшебно – да се докоснеш до живота на величията, до таланта на художника, до далечна и така романтична епоха, е незабравимо наслаждение. В Technisches Museum не съм сигурна кой се забавлява повече – татковците или децата! За мое огромно съжаление дъждовното време и краткия ни престой не ни позволиха да се насладим на обиколка из Schloss Schönbrunn, а умората надделя над желанието да потънем из музиката и танца в Wiener Staatsoper. В Prater не е нещо особено, поне за мен славата изпреварва. Оттам насетне препускахме с бясно темпо из Museums Quartier (Квартала на музеите), а Дунава просто го регистрирахме като присъстващ. Някъде из интернет прочетох, че четири дни са напълно достатъчни, за да разгледаш Виена. Изобщо не съм съгласна с това твърдение, освен ако наистина се визира точно това – поход из града, символичен. Моята жажда остана, искам пак и още! Дано!
Stephansdom
Из музеите, дворците, парковете
Нощем
И за да съм последователна, приключвам с полета за София. Малко след залез, когато луната е почти пълна, а Вечерницата блести ярко, когато се сгушваш до любимия на премрежена светлина и тиха музика, света е чист и тих. Земята свети величествено, приветстваща, уютна, наша. Такава красота! Дори и Виена остава малка.
Ваша 42, Изи
