ФЕВРУАРИ 23, 2014
Случвало ли ви се е инцидентно да грабнате децата, жената, колата и да яхнете магистралата? На моят любим – често. Заради естеството на работата му, планирането на семейните ни пътувания и почивки е mission impossible, затова и компаниите, с които обичайно обичаме да се събираме, с течение на времето вдигнаха ръце от нас. Все пак това блести със свой собствен чар – елемента на изненадата. Посоката определяме в последния момент, резервации не ползваме. Този уикенд, обаче, изненадата бе не просто елемент. А цяло чудо!
Сутрешната суматоха преди пътуване ви е позната – стани рано->закуси бързо->довърши багажа->оправи децата->дерзай в петминутката за себе си->извърши последна проверка->заключи с петте ключа->“Хайдеее, мамо-о-о-о, пак само тебе чакаме-е-е-е-е-е!“ Тази поредица понякога е готова да ме откаже от пътуване – вкиснатото настроението, сякаш съм изяла кило кисели краставички за бременни, по презумция е гарантирано и на мен, и на всяка съпруга и майка. Тази събота, обаче, нищо подобно.
Потегляме за с. Дорково и музея с динозаври рано-рано, нарамили единствено чантата с фотоапарата, по една допълнителна жилетка на калпак, кимоното с жълта лента и две от трите налични топки. По план трябва да се върнем в ранния следобед, за да не пропуснем тренировката на навлизащия в пубертета ни батко, а баща му да отиде на фитнес. Ами плановете са за това, за да се объркват. Защото нито динозаври откриваме, нито се прибираме.
Почти 8-годишният пубер отключва мъката в себе си и никакви глупави маймуни, типъкщемикажеш кътни зъби или гледайсиработата бивници от плиоценски мамути, не разсейват огорчението му от наличните находки. Така де, като не е Индия, и Америка става, но за Колумб. Не и за нашият изследовател – толкова е принципен, че не вижда по-далече от носа си. В България може да сме нямали динозаври (до второ четене), ама ей на – имали сме си огроооомни древни мамути и трипръстни коне, тапири и сърни, глухарчета и рододендрони. Всичкото това флора и това фауна населявали с. Дорково, близо до Велинград, само на една педя археологически пласт под съвременния.
Три крачки встрани от музея и няколко века от древния живот по-късно, овчарското куче и подопечните му овце отегчено се разграничават от моето снимане. Следващата ни цел се оказва обилен обяд. От емоции сме готови да изядем цял матут, само че каквито сме кашкавал туристи, разчитаме ли на собствените ни сили, ще си останем гладни. Вместо това сядаме в селската кръчма и се отдаваме на чревоугодие. И топките влизат в действие – с нашият отбор от млади надежди, малкия футболен празник е неизбежен. Докато те ритат с изтощения си вече баща, аз за първи път в живота си разбирам какво означава израза „мъглата слиза“, в своя буквализъм.
Ентусиастът в мен свири край на мача, очаква ни средновековната крепост Цепина, за която притежаваме печат от плиоценския музей. Пътьом се отбиваме да погледаме наследниците на трипръстовите кончета и… мъглата.
Споменавам разсеяно на половинката за намерението ми да си подаря широкоъгълен обектив за рождения ми ден на пролет. Видно е, че портретните обективи са си портретни, въпреки досадното желание да запечатам пейзажа. „Колко струва?“, обажда се финансистът у него, явно очакваш точна цифра, вместо моето обичайно подхвърляне на мисли в пространството около него. Не съм вчерашна – обективът ще си купя сама, за да си спестя мрънкането, че товаря семейния бюджет, а неговото огромно желание да ми подари нещо специално за този ден, ще осребря в екскурзия към Италия.
Пътят към крепостта е висок и мъглив. Срещаме няколко семейства, получили като нас печат. А преди Цепина да разкаже своята история, слънцето блесва в отражението на няколко минзухара. Самата крепост не е съвсем Царевец, но пък ни впечатлява с духовното присъствие на исторически фигури, чиито имена са представени в нашето семейство. Синът ми, пубертета, вече е тотално обсебен от царствената си осанка, забравяйки липсата на динозаври.
Пътят надолу се оказва хлъзгав, все така мъглив, но завидно по-скоростен. Потегляме към София по план – гоним часа за тренировка все пак. Някак случайно се оказваме насред нищото – някакви села, весели ромски дечица, изкривени табели и съвсем никакъв ориентир за посоката към магистрала Тракия. Водачът осъзнава, че се въртим в кръг, а аз преброявам трето преминаване през един и същи център на едно и също село. Три пъти за щастие…
До тук с плановете.
И щом забравяме за тях, зърваме табела: за София у лево, за Пловдив – само напред. „Искаш ли?“, е напълно достатъчно, за да отвърна с „Искам!“ И така, яхваме отново магистралата, от подвижната радио станция (разбирай малкият ни син) се регистрира силен звук и хоп, добре дошли в Хисар.
Харесвам този град. Дори и в най-силния сезон, не изглежда претъпкан. Спокойствието и чистия въздух, прекрасния парк и любезните хора, го превръщат в предпочитано място за почивка. И така, без багаж, без дори четка и паста за зъби, нахлуваме в скромен семеен хотел и резервираме стая. Домакините са повече от любезни – пренебрегват броя стоварили им се деца (с двете им топки!) и ни осигуряват топла стая, безброй завивки и закуска за всеки по отделно. Заслужава си да отбележа, че такъв прием не сме получавали в няколкозвездни хотели, където дори ни сервират минус един-два прибора и ни гледат стръвнишки при комбинацията от звук и хаотично движение.
Повтаряме схемата с чревоугодието, набързо участваме в поредния футболен турнир с моето строго „Шшшттттт, тихоооо!“, но достатъчно силно, за да надвикам гюролтията. Големите деца се гушват и в тъмното чувам „мляс-мляс“, а малкото се намества между баща си и мен. Романтика. На сутринта ни чака ситен дъждец, пролетен и пречистващ…
Ваша „Мамо, а когато беше малка, имаше ли динозаври?!“, Изи
