Проект „Писма до моите деца“
29 януари, 2014 г.
Мили мой Каби!
Първото ми писмо по този проект е към теб, вдъхновено от днешната ти постъпка на благороден, чувствителен и силен млад човек. Гордея се с теб, постъпи правилно и отговорно.
Помниш ли какво ти казах онази вечер когато плака така горчиво? Искаше да спиш в леглото на баба – беше твой ред, но те помолихме да отстъпиш за поредна нощ на Киси, защото бе болничка. Ти решително отказваше да чуеш причините, убеден в своята правота. Ние подходихме грешно, аз подходих грешно спрямо теб. Толкова много сълзи, колкото никое дете не бива да пролива – бяха следствие на взаимната ни безсилност един към друг. Твоята чувствителност е и сила, и слабост, някой ден сам ще откриеш тази малка истина за себе си… И вместо да чуеш от мен „Прости ми!“, те обгърнах силно с думите, чиято тежест майчиното ми сърце отдавна познава.
Обичам те така, както е обичано всяко първо дете. Ти си моето бяло мишле за полеви опити – ти ме учиш, докато аз те водя, но и ти ме водиш, докато аз те уча. За теб е запазен онзи емоционален заряд у мен, присъщ на всяко ново и интересно познание, защото ти си първият и с теб за първи път се случва всичко значимо в нашето семейство. Първата рана, първата безсънна нощ, първият учебен ден… Не се ли чувстваш специален, мое скъпо момче?
Обичам сестра ти така, както е обичано всяко момиченце. Тя е моята кукла и същевременно малка майка с нейния силно изразен майчин инстинкт. Едно пухкаво и усмихнато мое щастие – всяка майка заслужава да има момиченце. Момичетата са като цветята – нежни, загадъчни, нуждаещи се от внимание венерини рожби. И тя е точно такава – чувствителна, но и упорита, стремяща се да е наравно с теб и в белите, и в… домашните. Не е ли специална, кажи?
Обичам брат ти така, както е обичано всяко дете, чиято майка знае колко боли когато изпитваш всички най-съкровени майчини емоции за последно. Поне докато не дойде ред на внуците. Той е моето късметче, моят шанс да бъда още по-добра майка на трима ви. Сякаш е програмиран да бъде по-различен от вас, големите, да оцелява в стадото, провирайки своя път и отстоявайки себе си. Не е лесно да си най-малък, но той се справя чудесно, нали? И това е само, защото е специален.
Имам нужда да знам, че винаги ще се обичате и ще бъдете подкрепа един за друг. Оставяме ви един объркан свят, дръжте се един за друг и ще бъдете добре. Благодаря ти, че в онази нощ на крокодилски сълзи ти за пореден път отстъпи. И ми показа, че сърцето ти е голямо. Но днес постъпката ти бе толкова достойна, искрена и истински сърцата, че заслужава да прочетеш за нея и да помниш. Нека тя те вдъхновява и те връща към малките неща, без които не можем.
Валеше сняг, закъснявах да те прибера от училище. Когато се добрах до теб, се оплака, че второкласник те е блъснал в стената и си наранил коляното си, а твоят приятел, в опит да те защити, е бил замерен със снежна топка в лицето. Другите ученици около нас също се оплакаха от момчето, пострадали в игрите със снега. Поговорихме с детето – изглежда просто е искало да го включите в „битката“, макар по малко… мммм… странен начин. Но ти, знаеш, хората са различни. Качихме се в колата заедно с твоят приятел, баба му и сестра му. Тогава ти се разстрои. Но не за себе си. Дете е било отвлечено в училищния двор пред твоите очи. Дете също като теб и твоите връстници. Мили мой Каби, ти се разплака, разплака и мен. Твоят противоречив на моменти разказ, съвсем-съвсем детски, нелогично преплитащ няколко самостоятелни сами по себе си случки, бе поредното доказателство за мен какъв велик Човек си, макар само 130-смов!
Върнахме се заедно в училище, въпреки валящия сняг и измръзналите ни крака. Трябваше да разберем какво се е случило с това момче, дали наистина е било отвлечено или детската ти фантазия, примесена със скрити страхове, са преувеличили нещо тривиално. Колко тривиално може да е, всъщност, да нараниш дете пред други деца – това ми каза ти. Докато сте играли в снега, дошъл един лош човек с червено лице, предрешен нарочно в черни дрехи, ударил Александър и Виктор, разкрещял се, грабнал раницата и Александър, и го отвлякъл. Каби, през зимата много хора се обличаме с тъмни дрехи, защото е по-практично, пък и някак не върви да си в тюркоазен панталон в снега, колкото и да ми се иска лично на мен. Зимният студ щипе бузките, нали знаеш, и ти самият си зачервен. Дали този мъж не е бил бащата или дядото на Александър? Може би е бързал много, бил е ядосан и не е искал да се бави. Но все пак, да удари деца?
Ти беше категоричен – Александър е бил отвлечен. Охранителят, обаче, не е видял и чул нищо странно. Твърдеше, че камерите покриват целия двор и че самият той ту влиза, ту излиза и постоянно следи възрастните хора, преминаващи около училището. Междувременно и учителките от занималнята наблюдават двора, но и те не са разбрали да е било пострадало или отвличано дете. Разбира се, никой не е установил, че и ти си бил наранен…
Открихме Виктор. Той потвърди част от твоята история, но точно като теб, преплете друга случка в нея – как онова момче те е блъснало в стената. Бързахте и двамата да разкажете нещо повече, прекъсвахте се един друг, загрижени и съвестни, емоционални и чудесни деца! В крайна сметка стигнахме до реалния развой на историята. Пък и Александър всъщност се оказа Димитър. Мъжът с черните дрехи и червеното лице е бил неговит дядо. Ядосал се е когато случайна снежна топка го е уцелила по врата. Забравил е, че някога е бил дете. Че е отгледал дете… Все пак е имало неоправдано насилие, което те е впечатлило. Но останалото е твоето въображение и сърце.
Горда съм с теб, наистина! Само ти от всички „свидетели“ се разстрои от този случай и отговорно достигна до неговото разплитане. Твоята съвест не ти позволи да подминеш, както много възрастни постъпваме ежедневно, дори за значими неща. Изглежда такъв пример оставяме и у децата. Ти не се притесни да разкажеш твоята си истина пред охранителя и учителката, а това съвсем не е лесно. Искрено се уплаши за съдбата на това непознато момче, чувстваше се длъжен да защитиш невинен човек, да окажеш помощ! Тези чувства те водеха и ако не беше споделил, нямаше да зная колко си различен, макар отдавна да познавам твоята душевност, така близка и ранима като моята.
Ти получи своята награда, аз – моята. Ти си моята награда. Обичам те. Просто бъди себе си!
А сега, залягай над домашните!
Помни какво ти казах онази вечер и не забрявай какво направи днес, скъпо мое момче…
Мама
