A Day Офф

Проект „Писма до моите деца“

25 февруари, 2014 г.

Скъпа моя приятелко, сестрице и прекрасна дъще!

Казвала ли съм ти скоро колко силно те обичам заради всичко, което си, мой пукхав Котьо Гъскин? Май беше само преди минути, но ето, имам желание да го чуеш отново. Отговаряш ми, че ме обичаш толкова, колкото си искаш. 🙂 След като безброй минути преди това сме се надигравали една друга и така и не излъчваме победител за нааааааай-голяма и наааааааай-дълга обич.

Интересно същество си ти – изключително чувствително и нежно, но и силно, здраво стъпило на земята – като всеки уважаващ себе си Телец. Ту си приличаме, ту не съвсем. Бих искала да притежавам някои от твоите черти, да ме научиш на някои от твоите истини преди Живота да остави бразди из душевността ти. Понякога не вярвам, че скоро ще навършиш четири годинки, толкова си невъзможно зряла и мъдра, в абсолютно противоречие с детската ти невинност.

Ще ти призная нещо, но обещай да не го използваш срещу мен (както казваше приятел) – не мога да ти откажа нищо! Не умея да те наказвам, нито да бъда по-различна, освен мила с теб. Дали е защото си момиченце, моето момиченце насред момчетиите вкъщи, или просто защото умееш да предизвикваш най-доброто у мен – истината е такава. Това писмо е само за теб, за един специален ден с теб, който не успях да ти откажа. 🙂

Три седмици прекарахме заедно всички вкъщи, в надпревара кой е по-по-най-болен от другия. В понеделник трябваше да се разделим – вие, малките, на детска градина, аз – на работа. Но ти се разплака. Плака горчиво, плака безпаметно, плака така, че нищо и никой не успя да те утеши, докато не се съгласих да те взема с мен в офиса. Честно, не го очаквах от теб. Ти обичаш учителките си и приятелите си, Васко, най-вече Васко! Забавлявате се чудесно, всеки ден ми разказваш някаква интересна история, от която нищо не разбирам. Но как да те оставя разплакана и самотна!?!

Добре дошла в „работата на мама“! 🙂

 

Появата ти предизвиква усмивки – не всеки ден малки госпожици със светнали от любопитство очички пристъпват хем плахо, хем самоуверено за ръка с мама. Забавлявам се да те наблюдавам – толкова е интересна вратата с чип устройство, асансьора без копчета, непознатите, които те поздравяват и откритието ти малко по-късно – „Мама не работи нищо.“ 🙂

Денят ни започва с клатене на крака, импровизирана закуска…

… и завладяващата гледка от 15-тия етаж:

Броим лилипутчетата и техните автомобили, съвсем неподозиращи наблюдението над забързания им ход. Толкова сме незначителни всички с присъщия ни егоизъм и суета, а толкова не го осъзнаваме. Пропускаме вълшебствата и малките моменти, докато някой не ни каже, че по Коледа стават чудеса. Помниш ли когато ме попита „Може ли другата седмица пак да е Коледа?“, с надежда да чуеш „Да“? Отговорих ти, че това е прекрасен празник, само веднъж годишно, но можем да правим така, че всеки ден да е празничен, специален и светъл. Просто трябва да гледаме на Живота през очите на дете. Лилипутчета…

Доскучават ти бързо, време е да извадиш тежката артилерия.

Заемаш цялото ми бюро, а аз се свивам на чорчик, в опит да не ти се пречкам. Ту рисуваш, ту строиш, най-вече се забавляваш, тук-там вмъкваш и някоя песен. Обичам да те гледам как твориш – работиш съсредоточено и вдъхновено, всяко твое изпълнение е добре премерено и обмислено. Невероятно е за възрастта ти, повярвай!

Колежката ми се опитва да те убеди колко хубаво е в детската градина, колко много иска да се размените, а ти безмълвно навеждаш глава, усмихваш се и поглеждаш към мен за одобрение. Човек рядко оценява това, което има, мое скъпо дете. Еееех, всеки от нас би искал да е на твое място в момента, а вие, децата копнеете да се събудите пораснали. Мислите, че големите сме свободни, освободени и освобождаващи. Обратното е – затворници сме на ежедневието, бариерите, които сами си поставяме, нестихващите копнежи по отминалите дни, ненаситното желание да притежаваме още и още, суетата. Изживявай пълноценно всеки ден от детството си, не бързай да пораснеш, и без това си прекалено зряла. За жалост колежката ми не може да те смени в детската градина и утре вече наистина ще трябва да си там.

Настроението ти рязко се променя. В детската градина, казваш, нямало нищо за ядене между закуската и обяда. По-лошо от това било, че госпожите те задължавали да спиш. Хм, мисля си, дали всъщност не те устройва нашия хаотичен живот, в който плановете и графиците са не-наше нещо, за разлика от градинския режим? Забраняваш ми да те снимам…

… освен ако не ти обещая шоколадово яйце и утре пак да си с мен в офиса. Което не може, не може, пък и не бива. Толкова ми е приятно с теб, така мечтая да имаме време да правим разни момичешки неща заедно, да споделяш с мен всичко онова, което аз не съм споделяла с моята майка. Не е леко да преживяваш сам трудните моменти, да се луташ как да постъпваш, но и да не чакаш съвет. Обещавам да не се меся в твоите решения, но ти ми обещай да изслушваш пътищата, които ще ти загатвам. Зная, че няма да пропуснеш да си счупиш главата, нали си Телец, пък и моя плът и кръв.

Е, добре, получавам отново разрешение да те снимам. Изглежда съм толкова досадна с този фотоапарат, щом от няколко месеца ти сама определи едно ясно правило към мен – без твое съгласие, никакви снимки. 🙂 Нали не си забравила, че и аз съм Телец – отказвам да ти предлагам лакомства, за да те подкупя. Предпочитам да отстъпя, да погаля с перце душицата ти и да изчакам твоето височайше благоволение.

Така съжителстват рогатите – една голяма крачка напред, води след себе си няколко малки назад и встрани. С теб трябва да се научим, че не на всяка цена се стига до някъде, че пътят не винаги е гладък и осеян с добри намерения, че телешкия инат е (не)преодолим, за да бъдем такива, каквито желаем да бъдем.

Е, докато философстваме, работния ни ден приключва. Такъв миниатюрен жест от моя страна, а те направих толкова щастлива. Крачиш уверено и ме питаш какво ще правим сега, „а после“, дори и след това. Качваме се в колата, а ти, познай – заспиваш гладна още на първия завой, а още по-ироничното е, че паркирам до детската ти градина, а ти все така спиш ли спиш. 🙂

Какво се получи накрая? Никой не е по-голям от… Животът. 🙂

Това е, малка моя. Благодаря ти за прекрасния ден off, благодаря ти, че те имам.

Мама

One Comment

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d bloggers like this: