… или как да избягаме от баналните фотографии на лавандулово поле, първи опит.
Уви, не дотам сполучлив първи опит поради моята лоша организация и липсата на предварителна идея. Вечерта преди сесията изживях всички възможни кошмари на сън, които мозъка на един емоционален човек е в състояние да пресъздаде преди нещо ново и вълнуващо, вечерта след сесията – сънувах това, което не „видях“, за да заснема. Моментното осенение, което почти не ме е подвеждало досега, но пък винаги е било подплътено с някаква предварителна мисъл, която евентуално да бъде разиграна пред камерата, този път пристигна със закъснение. Вселената е търсила своя си баланс, предполагам. А може би в законите на Мърфи пише нещо за моя случай – да го искаш, да го чакаш, да го виждаш и… аха-аха, да ти се изплъзва, за да оцениш малката, над 200-км отдалечена, възможност.
В това лавандулово приключение доброволно се включиха сладки хлапета, които пътуваха няколко часа, преобличаха се, тичаха, падаха, плакаха и се смяха. И въпреки огромните запаси от храна, нито огладняха, нито ожадняха. Приличат на три сестрици (не по Чехов), но всъщност са нови и стари приятелки с общи корени, разпиляни из Тракийската равнина. Скромно, но сърцато, участваха и татковците, които не препираха, а подкрепяха нашето лавандулово приключение насред златното слънце.
Нямаше пострадала или откъсната лавандула – всички цветя в детските ръчици са изкуствени, както можете да видите в Instagram; не оставихме следи от нашето присъствие. Без да сме се наговаряли, вярвам че е било важно за цялата ни група приключенци.
Благодаря много на незнайният собственик на полето, надявам се дълги години да го стопанисва и да бъде гостоприемен към всички, омаяни от тези обаятелни цветове. Voilà!
Навръщане към София, където няма и помен от лавандула, но за сметка на това – макове, ни се стовари не един дъжд.
Иска ми се да напиша „Следва продължение“, но дали, как и с кого?
Ваша, няма пък да кажа къде е, Изи
