Имали сме всякакви недели, в които като да се е случвало всичко – от предварително планирани ангажименти през easy-like-sunday-morning до сформиране на семеен кризисен щаб поради някакви форсмажорни обстоятелства. Ала неделя, обобщаваща цялото това всичко, Бога ми, не помня да сме преживявали…
И така, нов ден предстои. По план сутринта си я представяме лежерна, по обяд трябва да потеглим в посока Витоша със семейство на Бо, следобед – да избягам за кратко с Мая, а привечер ни очакват обичайните битовизми за петчленно семейство без топла вода. В 5 часа сутринта, обаче, гръмотевичната буря прекъсва всички дръзновени планове. Замислям се дали да не опитам да се събудя в преследване на някоя светкавица, така и така вече ми е крайно невъзможно да заспя. „Затвори прозореца!“, чувам из под завивките мъжът ми, който както винаги е напълно невъзмутим и дори не изчаква да му отговоря, че прозорците са си затворени; блажено си заспива наново. Уверена, че само той е способен на такова предателство, пиша на Бо с гениалната идея да си причиним едно домашно парти с общо шест деца, като за родителите гарантирам обзаведена с топла храна и вода паник стая. Бо, и тя спи. Е, добре, имам Instagram, а там винаги някой интересен фотограф е буден. Какво пък, изглежда и този път ще съм единствената, която няма да е снимала поразени от светкавици къщи, дървета и други градски натурии. Някак заспивам и така докато в съня ми не нахлува едно възжално…
„Гладни сме!“
За разлика от мен, Бо е разумна и отказва гостито, а ние, оставени сами на неделята, си я превръщаме в пълен хаос. „Ти ни обеща на Витоша и ни излъга! НИКОГА няма да отидем!“, с фалцет ме замеря Криси, сякаш от мен зависи кога дъждоносните облаци правят небесните си събирания. „Искам детско“ и „Отивам на фитнес“, се чува от другите ми страни, а спомена за паник стаята започва да се визуализира. Време ми е да употребя моя фалцет, за да изравним силите в битката „всички срещу всички“. На ти закуската; на ти детското, само млъкни; върви си на фитнес, пък аз ще забъркам един шоколадов кейк, напук на всякаква еманципация и еманация на женското начало!
У дома, трябва да знаете, винаги всички са гладни. Прибирането на масата е напълно безсмислено упражнение, но тъй като кухнята и хола са в общо помещение, от страх да не влезе чужд човек или любопитството на съседите да не надделее иззад вдигнатите ни щори, винаги старателно докарвам един представителен външен вид. Заблудата на врага е очевидна за хора, които обичат да чистят и се разтоварват с тази драматична, за мен, загуба на време. И така, бидейки първичната жертва на гръмотевичната буря – лишена от разходка в планината и обяд в хижа, решавам да отмъстя на домочадието. О, детското свърши, хайде да сготвим, че след пет минути пак ще сте гладни, а който е закусил – да си почисти. Това второто започва едва след като Емо е изчистил ноктите си в устата на прахосмукачката. Малък момент, нали…
„Защо снимаш?“
„Заради спомена. След години ще си ми благодарен.“
Поне един от нас двамата да има снимки с децата, преглъщам…
В кухнята следва потоп. Все пак живея със стадо подивели бизони. Сами виждате.
Някои от по-горните игри приключват със сърдити муцуни, обелено коляно и среща със семейството на Мая – едно-единствено нещо дотук да се движи по план, бря! Децата се разделят по интереси – футболистите се самоизолират в далечната полянка (ако сте майка на кандидат-футболист, тук трябва да се усмихнете, защото знаете какво съпровожда една безобидна игра), кънкьорите са на шус и сламом между смешни бебета на скутери, които тепърва ще усвоявават правилото да гледат само напред.
Без грам уговорка, в парка срещаме още приятелки. С Катето, например, си имаме един таен за малкото ни общество ден от седмицата, чийто предиобед го пишем дъждовен. Нещо като „Секса и града“, но с две момичета. А пък с Краси всеки месец се развеждаме с мъжете ни и така почти година май си стана. Н., ако четеш, важното е, че вечер си лягам до теб, а пък каквото се случва през деня, си оставя през деня!
Разбира се, да се изнижем двете по женски с Мая, както планирахме, се оказва кауза пердута, а бурята е просто следствие, което се изсипва над сплеснатите ни от липсата на топла вода коси. „Да си бях взела сапунерката“, вяло отбелязвам докато пет деца и четирима възрастни буквално населяваме една плочка под кестена в парка. Смешно е много, само дето е и толкова много мокро. „Няма ли да снимаш?“, закача ме Н. Дъждът си тръгва така, както е пристигнал, доволен от добре свършената работа по напояване на флората и фауната. Косите ни добиват форма, Калоян се провиква „Урааааа, няма да се къпем!“, разделяме се.
„Бързо вкъщи, сваляйте мокрите дрехи!“
Безмислен вопъл. Не достигаме до реакция, защото в това време нашето бебе Сиянка също се прибира. Докато не бъде намачкано и нагушкано, няма шанс да мине безпретятствено. А тя е само бузи, усмивка и смешни муцунки. Пък и стогодишният двор заслужава кратко фото внимание. За щастие, разбрахте, моите деца са постоянно гладни. Шоколадовият кейк се оказва силен мотив, за да се разделят със Сиянка, а последната лъжичка сладолед успявам просто да увековеча като спомен от бременната сесия на Кали, преди да ми бъде отнета от собствената ми плът и кръв!
Към бакалския ми тефтер с поръчките, наскоро се присъедини още един, за да допълни хаоса в графика ми. На места вече е изрисуван с Елзи, смърфове и случайно дочути думи и фрази на немски. Защо и как са се заселили тук? Не съм видяла, не съм чула, не съм разбрала.
Не зная за вашите деца, но моите дори и когато се хранят, са способни да водят разговори по различни теми, с различна интонация и с различно извисяване на гласните струни. Едно такова извисяване отбеляза началото на края на бебешкия период в устата на Криси. Очаквахме падането на първото зъбче от около година, но определено не и тази вечер. Дори не съм подготвена по въпроса дали да има Зъбна фея или като второ дете на инфантилна майка, но по телешки темерут, да я хвърля в реалността. Така и така не си изясних какво да отговоря на: „Мамо, а на феичката защо й трябват нашите зъбки?“ и всички последвали защо-та.
Събличането на мокрите дрехи така и не се осъществява, а новото международно положение в устата на Криси никак не ни доближава до ритуалите по заспиване. Стадо подивели бизони, помните! Колкото до оцеляването на три деца само с една майка – нужно е тяхната безрезервна любов да е постоянно актуална, търпението им – безгранично…
И все пак, всяка неделя си има своя край. Така дойде и този. Но, не, не мислете, че просто измихме зъбите и се отправихме към креватите да си доспиваме заради неделната гръмотевична буря. Получих тайнствени среднощни цветя от Н., а докато пиша сега това през безкрайните реклами, случайността пусна в телевизора първия филм, който гледахме преди мноооого години заедно на първата ни романтична среща. Тя приключи с целувка на Централна гара, а филма бе… „Вертикална реалност“. Казах ви, че съм темерут.
Ваша, за неделите, които могат да бъдат всякакви, но оставят следа след себе си, Изи
