Отдавна трябваше да имам тази любовна история в блога. Търпеливо заделях настрани зрънце след зрънце от почти две години случайно зародилото се приятелство помежду ни, докато израсна дървото на тяхната любов пред очите ми. Те го посадиха в сърцето ми. Мога да им подаря думи, усмивки, прегръдки, жестове, приятелство, време. Или просто всичко.
Ива и Тишо са като огъня и водата. Като неукротим поток от думи и чувства, обливащ шепота от изписаните в очите му „Обичам те, прекрасна си!“ Тя е трепота в неговите спокойни ръце, тя е лудостите, уловени в капан с един поглед зад очилата му, тя е дързостта, укротена в прегръдката му. Той е Някой, в очакване на нейната подкрепа, той е въпроса в нейните отговори, той е малък, тя – голяма и когато тя е малка, той превръща се в голям…
Младата любов винаги отразява атоми от топло сияние. Така се чувства един обикновен човек около тях двамата – разграден на съставните си части, събирайки парче по парче спомени, моменти, падения, хоризонти. Любовта може да се пипне и нареже на формички от блещукащи звездички и сърчица когато си в компанията на Димитрови. И как не, та те имат достатъчно любов към детето си, към кучето си, към родителите си, към приятелите си. Към мен, бившата съвършено непозната, поканена в техния интимен свят. Че даже и още… И когато има толкова много от Любовта, защо да няма две, ами, две сватби?
Всичко между нас започна с една фотосесия за техния Ръсти, клик, когато изведнъж се оказах в прегръдките на Ива, превърнала ме в първата, ама в най-първата, орисница на тяхната миниатюрна семчица любов – новия живот под сърцето ѝ. Така правят те двамата – обхващат ви в Момента, вдишвате го с тях, треперите на еднакви честоти, превръщате се в атоми, после се събирате и издишвате освен Момента, надеждата да сте около тях отново. Скоро.
И ето ме отново с Ива. Тя – бременна в седми месец, пред най-вкусните и греховни палачинки с шоколад, двечките обсъждаме екшън плана за първата сватба сред магията на Белоградчишките скали, с облизани от какао пръсти. Няколко седмици по-късно пак тя, Ива, пресушава сълзите, напиращи и в този момент в мен, прегръщайки болката от внезапната загуба на баща ми. Тихо и спокойно, сякаш владееща истини от Живота, неизвестни за мен, по-възрастната. Задържа ме, за да не потъна, удавена в себе си. Елегантно прави онова, което някой, който и да е, трябва да направи за мен – да ме върне към живота, към радостта от него. Случи се благодарение на букета от текстилни цветя, в който вплетох символи от нейния болярски род и го нарекох завинаги да ми е най-скъп.
И ето ме пак същата, но променена – обичаща Ива, обикалям с нея България. Казах ви за двете сватби. Ще се опитам да ви разходя накратко из Белоградчик и Велико Търново. А случайно или не, емоционални като Ива и музикални като Тишо, природните стихии са част от тази история. Натежали облаци отстъпват на майското слънце, обливащо скалите с топлина; година по-късно гръмотевици и проливен дъжд ни застигат сякаш по поръчка към шоуто „Звук и светлина“. И ако тук-там откриете жестове в солени сълзи, то повярвайте, те бяха сладки. От щастие.
Two hearts that beat as one
Our lives have just begun…
You mean the world to me…
I’ve found in you
My endless love
Ваша, на топло прегърната в Ивини обятия, Изи
П.С. В дома на Ива и Тишо вече си имам нещо като мини самостоятелна изложба. Тази канава с цветя, пресъздаващи букета и декорацията от белоградчишката сватба, уютно се е наместила сред малките им спомени от големи житейски събития.
