Героят на този разказ се казва Ръсти и е… лабрадор. 🙂
Освен това ще става батко…
… макар самият той да е още бебе. Има енергия огромна и ни се води, ни се кара – тичаш след него, пръхтиш, залягаш в шумата, аха-аха си го хванал на прицел, нооооо, не, Ръсти отново ти се е изплъзнал. В камерата успешно набъбва колекцията от разфокусирани кадри. Сигурно няма да ми повярвате, ще кажете: „Ръсти ти позира чудесно!“…
И ще сгрешите! Ах, как нямаше кой да ни снима по време на сесията – щяхте да ми повярвате. Представете си трима възрастни – хора с образование и професии, които само на главите си не застанахме, за да измъкнем от Ръсти моменти на покой. Например:
Докато осъзнахме кой води парада и доброволно се отказахме – децата са си деца. Следвай ги, е най-хубавото и естествено нещо, на което ме е научило родителството до тук.
Разбира се, че Ръсти не е разглезен. Напротив, има си щастливи стопани, с които щуротиите, принадлежащи на възрастта и породата му, са напълно оправдани. Но те самите, неговите хора, де, могат да бъдат и сериозни…
… когато не са заети да мачкат Ръсти:
В следващите минути няколко женски ни разконцентрираха. Наложи се да си прибираме Ръсти чак от шосето. Три пъти…
Причината, заради която като кажа у дома #дасивземемкуче, се виждам в ролята на Мария-Антоанета пред гилотината, е:
Отидоха си белите ми мебели. Иначе моят романтичен образ е…
Прекрасен е Ръсти, нали?
Късметлии са заедно тримата, ъъъ, пардон… четиримата!
Благодаря ви, Иве и Тишо, беше паметен ден! ❤
Ваша, да бъдеш човек на някое куче е връзка за цял живот, Изи
