Thank U For The Music

Това е публикация за моята си 2017-та, която започнах да пиша на този ден през 2016-та и така и не видя бял свят. Не е равносметка, не искам да бъде, а и в блога зее пропаст откъм подобни теми. За радост или не – съзнанието ми се пълни и изпразва, пълни и изпразва в непрекъснат цикъл. Имам си Facebook и Google, които помнят, следят и знаят повече за мен дори от мен, има и приложения, които могат да представят графично всякакви изводи въз основа на профила ми. Блогът пък е остров на спасението, плъзгащ се ефирно по седемте тектонски плочи. Понякога гледам на старите си публикации с удивлението на човек, загубил паметта си. Затова, този текст не е равносметка. Той е, за да подредя хаоса. за да се върна догодина към него, за да си простя и продължа да го живея този живот.

През 2016-та изгубих най-големия учител в живота ми – баща ми. Човекът, който ми даде книгата в ръката. Човекът, който прегръщаше отчаянието и ината ми и се опитваше да разбере защо не се отказвам, въпреки поредната двойка по литература и унижението пред целия клас заради различното ми име. Човекът, който знаеше повече за света от всеки (над)средностатичен татко на планетата. През 2017-та жадно препрочитах всичко написано от него. През 2017-та вече съм в състояние да говоря за него без да давя очите си в сълзи. Липсва ми болезнено човекът, интелекта му, брадата му, мечешката му прегръдка, „Спокойно, моето момиче“, бащинските му съвети, чувството му за хумор и самоирония, смешките в предизвикателството да води активен живот в социалните мрежи на 60+. Факт: откакто го няма, общувам повече и по-лесно с него, отколкото докато съществуваше физически някъде там. Той е в сънищата и в мислите ми, понякога водим все същите диалози. И спорове след спорове. 2016-та бе много виновна пред мен. 2017-та ме научи, че има и друг начин да усещаш присъствието на онзи, когото обичаш..

През 2016-та и 2017-та разбрах, че не мога да накарам никого да изпитва емпатия, ако не желае да я потърси в себе си, в околните, в отворения свят. Може би някой ден предстои да овладея типичното българско равнодушие. Може да е полезно да се науча да гледам само в собствената си паница. Или поне частично да отсявам шума? Факт: света е устроен за егоисти, но пък нямаше да подозираме за съществуването им, ако всички бяхме еднакви.

Научих, че да работиш съвместно с други хора, чиито приоритети са различни (и това е нормално), може да бъде сериозно предизвикателство. Открих, че е инфантилно да търся време за всичко. Обаче мога да създавам условия да имам достатъчно време за малко, но ценни неща, стига овреме да ги разпозная. Факт: да пиша за Parentland е все така приятно, неангажиращо и същевременно – отговорно занимание. Сред авторският екип се чувствам като малко дете в света на големите.

През 2016-та и 2017-та имахме щастливи пътешествия из Европа, но и навътре в себе си. Любовта дойде при нас на четири лапи, прилича на тигър. След тази любов винаги имаме бойни рани, но си ги носим с гордост и умиление, в очакване на следващите ѝ проявления. Факт: и все пак още не умея да плувам, няма да го бъде, защо да се заблуждавам? Факт: вталяването към предишните 55 кг ще остане в бъдеще време. Светът просто изобилства от шоколад, а шоколада е висше проявление на любов към себе си.

През 2016-та си наумих едни неща за 2017-та, които не са точно планове, за да не разсмивам с тях Господ, но са жадувани и вероятно логични. Е, прехвърлям си ги за 2018-та. Стискайте палци! Факт: все повече приличам на майка ми – имам нужда и желание да върша различни неща, между които привидно може да не съществува друга връзка, освен че се случват с тонове ентусиазъм. Заради това се превръщат в любими. Разглеждайки албумите си, стигам до гениалния извод, че основните ми занимания не отбелязват гигантска крачка за човечеството, но сякаш са с една малка стъпка по-напред и пак такъв размер по-добре като изпълнение. Факт: отпуснах душицата и си позволих лукса да снимам не това, което се харесва от хората, а това, което аз харесвам. Рядко ще ме чуете да наричам някого „клиент“, работя с/за приятели.

Като споменах приятели – тъгувам по едни, радвам се на други, опознавам трети. Смирено се извинявам на всички, които пренебрегнах или неволно нараних, често думите добиват различна от търсената тежест и, факт: не умея да натрапвам съществуването си, по-неуверена съм, отколкото изглеждам иззад клавишите. Обичам ви всички!

Факт: „Вятър ви вее на бяла кобила, Изабел!“, цитата е точен, грешката е вярна…

dsc_2690s

dsc_1719s

plovediv3%d1%8f

christmas-love-1

Е, това е, казах си каквото. Благодаря и сбогом, 2016-та и 2017-та! Сърдечни благодарности на всички, с които търпеливо и с вдъхновение извървяхме пътя един към друг и открихме как да бъдем заедно, богата съм! Ще рискувам да рисувам начисто върху 2018-та, бъдете до мен.

На всички искам да пожелая да направите годината си такава, каквато желаете да бъде. Отваряйте врати и смело затваряйте други. Не изневерявайте на мечтите си – превърнете ги в реалност, за да отстъпят място за нови. И най-вече, не пропускайте да оценявате малките неща и малките моменти. Всичко останало е вятър.

Наздраве, Изи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: