Някъде там на скалата, между залеза и изгрева, потънала сред ябълкови дървета, малинови храсти и рози, отправила взор към Черно море, живее една къща. Тя бе наш дом това лято. Сутрин ни събуждаха чайките, вечер заспивахме под звездите. Тичахме боси из градината, грабихме ябълки от земята, гушкахме котката Рижони, мажехме палачинките обилно с шоколад. Всеки ден заемахме седалките на първия ред за поредния небесен концерт със зрелищни светкавици над необятното море. Пристигнахме за финалния мач между Франция и Хърватия, а напуснахме къщата чак след като се уверихме, че Луната, Марс и Венера са все така на небосклона след пълното лунно затъмнение.
Синеморец бе домакин на няколко нови копринени боНжура, стана свидетел на спасителна акция за доставка на бижутерска тел (благодаря ти, Деси!) и инфарктно пътуване към Царево заради най-близкия офис на куриерската фирма. Какво още? Емо, с присъщата си козелска проклетия, се отпусна най-накрая и започна да плува; децата намериха нови приятели, с които размениха контакти, а аз, като видна русалка, разплисках морето, за да играя с хлапетата на пиян морков и хандбал. Имаше моменти, в които се озовавах заобиколена от десетина чужди деца, три мои, топка, надуваеми възглавници, еднорози. И трябваше да анимирам поверените ми субекти и обекти, за да оправдая отказа си да застана под чадъра. Ако мъжът ми не изпитваше неудобство да ми подвиква като на малко дете, летовниците можеха да чуват „Излез от водата / Ела да те намажа / Скрий се малко под чадъра“ неравноделно и пискливо. В същото време децата опитаха от вкуса на свободата и не един път ни изправиха косите, докато плуваха към шамандурата в далечния хоризонт.
Някак неусетно за мен, Синеморец се бе превърнал от тихо и прашно морско селце в тренд дестинация, от която всички се таг-вахме, снимахме и хвалехме на живо. Кого ли не срещнахме! Любимият учител на Киси, г-н Пенев и съпругата му; Явор, съученик на Киси; Дороти, моя приятелка и семейството ѝ; колежка на мъжът ми с внучето си; мои стари познати и съвсем нови, с които просто си писахме, че сме тук и там и евентуално ще се видим. С любимите ми Криси, Борко и Леда предизвикахме бурите (и смешните случки) с втората ни лятна фотосесия, клик. Шепа морско местенце, побрало в прегръдката си сякаш целия свят.
А хората и улиците?
Тамошните хора бяха изключително любезни и търпеливи, не че сме очаквали друго. Нашите домакини ни окуражаваха да не възспираме детските звуци, тропота на копита и всякакви безподобни щуротии, които се вършеха пред-, зад- и въпреки нас, като например играта с фризби в къщата. Запознахме се с шестте щъркела отблизо, благодарение на собствениците на къщата, която служеше за отправна точка от и до гнездото, за да се учат малките да летят. Няколко пъти различни хора ни спасяваха от изненадващите бури, разказваха ни стари истории, поднасяха ни топли супи. След това ни отпращаха с помахване, сякаш съхраняваха тези наши срещи като спомен за предстоящите студени дни, когато хората на лятото ще опразнят синеморските улици. В едно заведение отказаха да ни сервират цаца, защото партидата била пресолена, вместо това ни предложиха най-вкусната салата от миди в черупки. На друго място децата помагаха в сервирането и собственикът ни направи отстъпка в цената, за да ги поощри. Разбира се, не я приехме, а вместо това завързахме дълъг и смешен разговор. В едно забутано ресторантче ни поднесоха безплатен домашен сок от бъз, а малко по-късно не се смутиха, че напускаме без да платим, за да търсим единствения банкомат. Разбира се, че се върнахме, благодарни за жеста. И може би точно тук известна софийска клиника за домашни любимци следва да се засрами в това отношение, защото е малко нелепо да не разполага с ПОС устройсво и в полунощ да ни „арестува“ болното коте, докато силно разтревожени и объркани търсим банкомат…
Беше чисто. И морето, и плажа, и тоалетните, и улиците. Дори и онези, неасфалтираните, предизвикателство и за опитни шофьори. Всички летовници пазеха. Не открихме ни един хвърлен фас или хартийка, изобщо какъвто и да било знак от типичното балканско присъствие. Звучи невероятно, но е факт. И ако има някакъв смисъл от вечните сравнения къде е по-хубаво, в България или в Гърция, то в това е разковничето – да градим, да пазим, да мислим, да обичаме, за да бъде все по-уютно за всички.
Родените в Синеморец боНжури не се сдобиха с хубави снимки. Но удоволствието по създаването им под ябълковото дърво, там, където в задния двор е морето, ще ги запази любими в сърцето ми. А с Киси спестихме един плаж, за да развеем в косите си напълно идентични цветя:
Научих, че мога да си „забравя“ камерата в къщата и да не снимам нищо по цели дни и това е съвсем приемливо, а първият от цяла серия еднакви кадри е най-добрия. Да четеш на плажа „Под игото“, за да създадеш мост между новото поколение и архаичните речи, е повече от приятно, а и винаги е забавно да затвориш устата на пубертет. Научих, че прашните пътеки водят до неочаквани хоризонти. И че най-хубаво е там, където те очаква котето…
А дали в България или в Гърция е по-добре на море – е спор безсмислен. Странен ми е ината и на двете страни. Хората имат различни финансови възможности, търсения, нужди и разбирания, едни ги радва / дразни едно, друг – друго. Сравнението между двете културни особености и природни дадености се превърна в досадно клише. Ние сме тези, които правим условията някъде по-добри или пък неприемливи. Приемете го, клик, дори и да звучи като лозунг. Бъдете там, където сърцето ви подскаже. Навсякъде е хубаво, стига да искаш да видиш хубавото и щом си заобиколен от любимите ти…
Някъде там, между залеза и изгрева, но далеч от морето, Изи
❤️
ХаресвамLiked by 1 person