Или тогава, когато една мечта се превърне в история за споделяне…
Това лято имах няколко запитвания за булченски букети, но тъй като не можех да предоставя модел, изработен от мен или да посоча конкретна цена, така и не се стигна до нещо повече. Разбираемо, предвид факта, че класическата сватба е сериозен разход и изпитание на волята. Но в моята романтична глава бавно и напоително започна да се оформя една мечта – да създам букет за булка, декорации за сватбата й, украшение за косите й. Толкова красиви, ефирни, неподвластни на времето, запомнящи се, колкото могат да бъдат първата законна целувка, първия сватбен танц…
В пристъп на умопомрачение дори ми хрумна да изработя цветя, за да имам самата аз представа дали реално ми се занимава с това, колко време отнема и каква ли може да бъде въжделенната цена, която толкова тревожеше булките. Но времето си отлетя, какво ли не ми се случи това лято (разказвала съм ви вече тук) и така си потъна мечтата в една забрава. Като много други идеи.
Вселената, обаче, не спи, напротив. Понеделник вечер е, ноември, приятно студено у дома. Ев ми пише за спешна и странна поръчка, заради която била готова да ми отдаде душата си. Сещате се – булчински букет. Тя нямаше как да знае, че по-скоро аз бях склонна да си дам душицата за нещо такова – хем толкова очаквано, хем точно толкова добре забравено. И така започна всичко. 🙂
Имах на разположение четири дни и четири нощи. Цели. В които отново се случиха 100 непредвидени неща.
Да, букетът трябваше да е в синьо, тук там нещо по него да се белее и да бъде красив. За да не ви отегчавам и да ви покажа по-бързо финала, ще спомена само, че създаването му отне:
- нече(с)тен брой часове в тъмните доби. С един съсед обичайно си правим компания като арт натюрели, хихи.
- 60 см плат при дължина (или пък беше широчината) 150 см – уау, а! Дори не посмях да преброя колко стотин листенца обработих и приших.
- четири макари тъмно син ибришим. Последните две бутониери завърших с черен конец – така рече Неволята в отговор на отчаяния ми зов, че синьото пак свърши.
- една запалка – във финалните минути бях пред истерия, но уважаемата запази пламъченцето си до последното нужно обгаряне.
Цвете след цвете, след цвете и още едно, си казвах: „Тук нещо липсва май?“ В началото не разбрах какво – нямах технологично време да общувам с другата в мен, която е по-креативна и стопля по-бързо от двете ни. Осъзнах го буквално в петък, когато трябваше да предам букета. И, да, беше безрайно късно. До онзи момент всяка готова синя роза поставях в малка стъклена ваза от Икеа. Тя караше цветята ми да изглеждат… някак пусти, невзрачни, безименни. Веднага я намразих, честно! Замислих се в какво ще стои булченският букет след сватбата? Ще бъде ли бижуто сред декорациите и бъдещите спомени на младото семейство? Стъклената ваза си мълчеше от неудобство, а другата в мен проговори: „Дай й нов живот!“
Тук ще спомена мъжът ми. Той никога няма представа какви материали пазарувам, няма дори идея за техния заплашващ домашното пространство обем. Ако зависеше от него, щях да побирам нещата си в едно сандъче и да купувам само онова, което ми е нужно за момента. Е, имам новина – винаги си намирам по нещо, за което отлично си давам сметка, че сега не ми трябва, но с убеждението, че на всяко такова нещо винаги му се намира времето и приложението, трупам материали. Такъв е случая и на новата дрешка на стъклената ваза, с която се сдобих също по познатия ви вече начин – въже, което си купих просто, защото ми хареса как стоеше на стелажа (да!) и дантела, от която мислех да правя бижута, но… то пък кога време и за това, забрави! Струва ми се, че се получи страхотно. 🙂
Вазата, обаче, ми отне едни ценни два часа, през които можех да завърша букета и да започа работа по бутониерите. Последва един стресиращ предиобед, размяна на диалози в главата ми коя от двете ни е по-виновна пред другата за поредното бързане. В 14 ч. трябваше да предам букета или да предам кумата – много лош избор, направо невъзможен. Пих една студена вода, за да залъжа стомаха, преброих мандарините в купата, отворих и затворих хладилника – визуално закусих и обядвах. В 14 ч. завърших последната бутониера и със светкавична скорост слязох в двора да снимам пътьом beautyjumbl-ите – нервността ми може да си проличи по липсата на малката покривка и пънчето с листчето, на което планирах да изпиша имената на младоженците. Само до това ми беше.
Voilà!
Ако има какво още да се обърка, то непременно ще го бъде. Задръстване, ама огромно. Блокирана сред потока от коли, отчаяна от закъснението си, звъннах на Ев да й призная колко съм грешна пред нея. Гласът й ме мобилизира, макар самата тя да звучеше като да е пред припадък. Уговорихме нова среща, по-близка до моето географско местоположение, отдалечаваща я от ритуалната зала. И вместо да ме посрещне заслужен лош поглед и припряно поведение, най-милата руса дама слезе от колата…
В крайна сметка, успяхме!
Снимахме се буквално 15 минути преди сватбата – без напрежение, без бързане. Просто хората са добри. Посмяхме се, че без кумовете няма да започнат…
Какво се случи после ли? Едва запалих колата. Кой да се сети да си изключи фаровете? И ядох бонбони, цяяял кош. Не е лесно да си само на една студена вода цял ден. 🙂 Благодаря, Ев!
Научих и нещо много ценно за себе си и стила ми на работа, нещо, върху което ще обърна повече внимание. Също, колко много ми харесва да се потапям в света на сватбените трепети. Искам да създам още букети и булченски бижута. Искам да опитам, пък каквото сабя покаже.
Пък ако не е станало ясно, мили момичета, ще го напиша – вашият букет ще е вечно свеж, години наред ще е красив като в сватбения ви ден, неповторим и част от вашия семеен път. Нужно е само да бъде създаден специално за вас. 🙂
Благодаря ти, прекрасна Ев! Ти сбъдна една мечта, ти прегърна детето в мен, ти ме разбра. Щастливо кумство!
Твоя, Изи
