Петък, 9-ти септември, 2016 г. в предиобедните часове. Тамън съм завършила нов текст за Parentland на тема училища, яхвам колелото към фризьорския салон, за да се сдобия с цвят #огънследвайме. Дремя над политическите статуси, превърнали Фейсбук от платформа за лайфстайл на котки и паулукоелю вселенски размисли в една тъжновато-досадна говорилня. Съвсем не подозирам, че този петък ще е необикновен за моето семейство и всичкото необикновено ще започне от едно телефонно позвъняване. От Яна. Яна е учител в предучилищна група в ЧОУ „СВ. Климент Охридски“, любител-фотограф, също и автор в Parentland. Искам ли да снимам откриването на учебната им година? Не, не искам, защото имам четвъртокласник, мерси. Знаела, Яна, че така ще й кажа, а на това, тя щяла да ми отговори, че събитието им ще бъде в 17 ч. и аз ще се съглася. Добре, хубаво, чудесно, но аз все пак трябва да проверя в сайта на нашето училище дали има информация за 15-ти. И ето така, като на шега, с обикновения петък се приключва.
Тих дъждец дискретно посипва „Герлово“ в този миг и толкова символично се получава с последвалата поява на лятно-есенното слънце, че всичките ми тревоги в бъдещите часове и дни, просто е трябвало да ги пропусна. А ла Паулу Коелю, нали, но тогава още не го зная това. В сайта на училището ме посреща огромна изненада. Предисторията е, че през месец май малката ми дъщеря, с нейната скромна 1 точка от 10 възможни, не бе приета в първи клас. По онова време всички ме съветваха да не си играя с бъдещето на детето, а да си сменя адресната регистрация и седалището на фирмата в района на училището, както правят отговорните родители за повече точки. Но, като дъщеря на баща си, такива неща са ми чужди. Изядох няколко скандала у дома, не обещах да се поправя за догодина когато тя ще е на 7 г. и за кратко забравихме. През следващите дни група майки на неприети деца атакуваха с грозни обвинения директорката и обиколиха вечно гладните за жълти новини медии. Разкриха се две нови паралелки за първи клас и точно тук вече се предадох в ръцете на лятото, а и палачинките в близост до училището „излязоха“ в годишен отпуск…
Обратно във фризьорския салон на 9-ти септември, в сайта на училището не откривам информация за празника, а за… шест свободни места за прием в първи клас. О! Охо! Публикувано е на 1 юли, т.е. напълно възможно е да не е актуално, но за всеки случай звъня международно на мъжът ми, който се вее нейде из Словения. С бодро темпо му съобщавам изненадващата вест, а той с безапелационен тон ми нарежда да се изстрелвам тутакси пред Учебен отдел. Обаче, червеното в косата ми не е готово още – защо да не се покажа отново като безразсъден родител?! Оставам в салона и избирам да си опитам късмета по телефона. За втори път и за второ мое дете, Вселената ми отрежда директорката да вдигне телефона вместо служител от Учебен отдел. Последва игра на нерви, в която никой не знае нищо за тези свободни места, а човекът, който знае, разбира се – отсъства. Ще ви се обадим, казват. Движа се като зомби – с телефона в ръка, проверяваща през 5 минути имам ли обхват, имам ли пропуснато повикване. Дали пък наистина да не се курдисам пред кабинета или ще изглеждам така отчаяна, че и да има места, ще ме изпратят да си ходя? Дъждецът отново се редува със слънцето, когато в късния следобяд най-после ми съобщават, че, да, места наистина има, елате утре с документите на детето. Утре е събота, мислено отказвам присъствие в училище и решавам да потърся достатъчно такт у себе си, за да съобщя на шестгодишното, че след няколко дни ще го играе първолаче. А то, шестгодишно от само четири месеца, плахо ми отговаря, че можело да опита. Ми, добре, проба-грешка. Но какво ще облека, пита тя, и отговора ми струва нов тоалет и няколко часа в създаването на специални цветя към него – диадема и коланче.
В събота имам уговорена сесия с приятелка, чийто бременен корем може всеки момент да претърпи промяна в статуса – страхливите и неподготвени да водят раждане по улиците просто я избягват. Пристигам с колелото и камерата, а онзи, вчерашния дъждец, все така участва в историята. Разказвам й кратката версия на горното докато се готвя да я снимам, ала тя грубо ме прекъсва с „тази събота е работен ден, вземи детето и ела да го запишем на училище“. Нататък делириума на майчиното ми сърце, изпълнено от гордост, унищожава в спомените ми подробностите.
Днес единствено отеква причината за целия този вселенски късмет. Един от учителите на бъдещия първи клас, известен с това, че амбициозните родителки следват гастрола му из софийските училища и панически създават списъци още от детската градина, напуска показнО по добре отработена схема и нашето училище. С него напускат и приетите в класа му деца. Медиите се включват в целия този сладникав екстаз, но тъй като вече разбрахте, че нито съм амбициозна, нито отговорна, нито хиперактивна майка в стандартния смисъл, от цяла България само аз не разбирам това. Има и още. Част от майките-обвинителки с неприетите деца, за които впоследствие са разкрити допълнителни паралелки, отписват първолачетата и се разпръскват из няколко училища в района. Така, освен че са приети деца от дълбоките резерви, остават и шест свободни места в немските класове. Кажете честно…
В понеделник пристъпваме с бъдещата първолачка за входящ тест при учител, за чието духовно присъствие медиите не биха се ангажирали с ефирно време. Няма жълто, няма шок, няма припадащи фен-родителки. Час по-късно този Човек ми съобщава, че ще води първи клас. Зная какво е в часовете при него от разкази на синът ми и съучениците му. Вземам два-три етажа до Учебен отдел на един дъх с молба дъщеря ми да бъде негова ученичка през следващите 4 години. На 15-ти септември той поема крехката й ръчица в неговата голяма шепа и двамата влизат в училище, оставяйки моето омаляло сърце да плува в надеждите и мислите си. Шестгодишните й крачета дори не достигат още земята, но тя нали е там да се пробва…
И още малко преди големия финал. На родителската среща става ясно, че класа на Киси ще работи по нова програма – с двама класни ръководители едновременно в час, с много излизания на двора дори и в лошо време (кошмара на всяка средностатистическа бъдеща и настояща българска баба), с почивки от чиновете върху меки възглавници на пода, с участие на родителите под различни форми, с достатъчни междинни закуски, приготвени предварително у дома. Обратната връзка освен лично, ще се осъществява и чрез седмични електронни писма с подробности около материала и живота на децата в училище, каквато е и практиката при големият ми син. Раниците се носят в понеделник и се вземат в петък, като всяко дете има лично пространство, организирано прилежно от учителите.
Хванах ви! Тук вече сте убедени, че децата ми учат в частно училище! И сгрешихте. Просто когато има желание, има и начин.
Ето го и финала. Първият учебен ден е физически изтощителен. Емоционално съм пред свършек. Дори не съобразявам да снимам децата по-така, язък ми за фотографията. В 17 ч. снимам в ЧОУ „СВ. Климент Охридски“ (линк тук) изключително неуверено при това заради новия ми обектив, в 19 ч. съм на моминско парти на моята скъпа Вики, клик, малко преди полунощ Бриджит Джоунс се пита кой е бащата на бебето й…
Ваша, късметът е във вярата, че вече имаш късмет, Изи
Послеписи:
На първия учебен ден не направих нито една снимка на децата – впечатляващо. За сметка на това в следващите дни с Киси си направихме Back to school сесия, клик. Фотографията е магия в реално време, нали?
