Скъпи, връщам се във Виена!

Ако трябва да разказвам за Виена в минало време, то решавам да го направя различно, с думи на детето, което някога бях, когато посети града в невръстна възраст, за да срещне баба си и дядо си. Спомените ми от Виена в края на 70-тте са по-скоро картинни проблясъци, към които баща ми се е погрижил да добави една скромна кутия с черно-бели снимки. Четири десетилетия по-късно се завръщам там и няма да е лъжа, ако кажа, че пътуването ми е осъществена мечта – мечта, наивна и детска, откакто се помня.

Но тази Виена от 2018-та година е подарък не за мен, а за дъщеря ми. Това мило същество с усмивка на Мона Лиза, което получи съвсем скромен празник за рождения си ден с импровизиран подарък; това дете, което изговаря немски думи с такава лекота, с каквато изричаше и френските в детската градина, просто защото всичко, което прави някак ѝ отива; това дете, което някъде в бузките си крие шоколадови бонбончета и мекотата им те кара да ги целуваш безспир. Виена от 2018-та е разказ през нейните очи, може би и с ретроспекция към фотографията на баща ми. Затова не очаквайте „травел гайд“ с невероятни съвети къде да пиете кафе, как да пътувате из града и какви туристически места да посетите. Но пък ако не знаете, в Шонбрун има страхотен обществен басейн, стига да са ви останали крака от обиколки и въздух за катерене на стълби…

Както винаги, и това пътуване е изненадващо и то точно когато у дома развъждаме въшки, а моите ходила са раздрани и болезнени от впилите се в тях дребни стъкълца. Не питайте. Просто… Тидик. По някакъв магичен път, ден преди полета всичко се намества, а през нощта започвам да работя над боНжури, поръчани за Виена; събирам скромен багаж и решавам за по-сигурно да не заспивам. В самолета мислено отброявам колко много неща съм забравила – зарядното за телефон и онова за фотоапарата, шапката за слънце, грима, ленения панталон, каквато и да било връхна дреха, картата на Виена от последното ни пътуване преди четири години. (Навръщане към България в списъка за забравени вещи добавям и ключовете за входната врата, отлетели към Швеция заедно с мъжът ми.) Реейки се нейде високо в облаците, аха да поспя нали, чувам детето да общува с австрийската стюардеса:

„Wasser und Saft, bitte! Danke!“

Ха, ето кой ще ми поръчва сладолед цели три дни!

Наблюдавам я. Мъничка, нежна, но и твърде зряла, премерено любопитна, развълнувана от първия в живота си полет. Шегуваме се с куфара ѝ, който спокойно може да я побере в прегръдката си, а тя просто ни дарява с онази усмивка като от шедьовър и навлиза смело във виенското летище. Някак успяваме да се изгубим в града и след една приятна квартална обиколка, откриваме хотела точно там, където единствено не погледнахме стоте пъти, преминавайки покрай него.

„Хотелът е семейна традиция, четвърто поколение съм собственик“, разказва охотно нашият домакин. Звучи закачлива музика като от салоните на 40-тте, из цялата сграда единствения намек за съвремие е неработещ телевизор и що-годе актуален асансьор.

Час по-късно и по един сладолед в актива на всички, по пътя за Шонбрун, Мона Лиза се превръща в Киси. Поредният зъб, доказателство колко е голяма, увеличава броя на дупките в устата ѝ, оставяйки кървави следи. Обещаваме ѝ истинско страшонско преживяване в Пратер, съизмеримо само с новото ѝ вампирско амплоа. А набързо скалъпената ни програма включва бавни разходки, време за игри, международна кухня, лежерно снимане. Кой ти да знае, че в тоалетната на Шонбрун ще се разплача като беззащитно хлапе; а возенето на скоростно влакче в Пратер ще ни накара да пищим и двете от неописуем ужас, докато мъжът ми се забавлява за наша сметка, безопасно стъпил на земята. Не подозирах, че китайска оризова бира в тайландски ресторант ще ми хареса; че лавандула има в повечето вътрешни дворове; че три дни няма да прочета нито ред, освен имената на спирките на метрото. Гаражите към жилищните сгради имат собствени светофари, велосипеди се возят в претъпканото метро, катерят се по ескалатора или се побират с бебешки колички в асансьор. И това никому не пречи, Косьо от Франкфурт знае… Случайни срещи – с числото 13 – датата на раждане на Киси; с непознати българи, които се опитваха да ни упътят, въпреки нашите намерения да ги уверим, че предпочитаме да сме изгубени. Приятни изненади – за първи път се ориентирам по карта и в случаите когато с главата сме на едно място, се оправям по-добре от мъжът ми, а виенчани приемат прайда като част от световната култура, без съскане и грозни подмятания. Как да не обичаш Виена…

 

 

След средно 60 000 крачки за трите дни и пътуване поредно към Виена, чакам с нетърпение следващото. А ако полета на Austrian не беше закъснял със сто часа, навръщане с Киси щяхме да изпратим слънцето и да посрещнем Вечерница очи в очи…

Остава само да сглобя поредната фотокнига, спомени не избелявайте!

Изи

PS: БоНжурите, специална лична доставка, и с обич:

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: