По-страшно от зъболекар е… да снимаш фотограф. От мен да знаете. Толкова е страшно, че през нощта сценичната треска не ти дава покой. Сънуваш позиции на ръцете, търсиш очите, обмисляш емоцията, преповтаряш какво да кажеш и дали е по-сигурно изобщо нищо да не казваш? Пътьом към срещата чупиш велосипеда, ей така, както си го караш, а след сесията отлагаш да обработиш кадрите. И не че Жени ми образува ужасите и страховете, не! Сама си ги избрах. Тя се постара да ме предразположи, вместо аз нея, и да влезем в общ ритъм. Беше сърдечна, земна, естествена. Очите ми я видяха като любима жена на всичките ѝ мъже, създаваща сила и сплотеност в семейството…
А с велосипедът отново летим заедно, и макар да снимаш фотограф все така звучи страшно, то със сигурност предизвикателствата са нещо любопитно, креативно и необходимо. От такъв прекрасен спомен глава не боли! Благодарности за урока, Жени, Сашо и Алекс!
Изи
