Тасос и един милион маслини

И освен милион маслини, тук-там из текста оживяват безброй присвоени от плажовете камъчета, няколко създадени копринени божура и една, най-накрая, специална книга…

Стъпвамe в Тасос след няколкочасови драматични вопли и стонове откъм задната седалка:

„Кога ще пристигнем?“ -> „Още колко остава?“ -> „Кога най-после ще пристигнем?“ -> „Това там не е ли Тасос вече!“ -> „Никога няма да пристигнем!“  ->“Ще изпуснем ли ферибота? Ако го изпуснем, какво ще ядем?“ -> „Защо трябваше да идваме тук, като не пристигаме изобщо?!“

Отказват да заспят в колата. Ту си приказват нещо тихичко и изведнъж избухват в немирен смях, ту се дърпат и си отговарят на бон тон. Те са трима, аз – една-едничка.

Ако аз бях шофьорът, щях да съм ги оставила да вкусят от живота на стопаджия, проявявайки добросърдечност към евентуалния милосърден непознат – нека открие по едно дете на всеки километър. Не накуп. Ако аз бях таткото, щях да предложа на истинското себе си, майката, да зарежем тези калпазани на баба им и да си направим… четвърто за спомен от Тасос. Ако аз бях автомобилът, щях да поддържам поне с дузина км/час отгоре, че да изплюя това немирно семейство по-скоро от купето си. Ако аз бях граничарят, щях да съм досатъчно наблюдателна, за да отбележа, че това семейство трябва да мине без ред, за да не смущава въпросния ред.

С две думи, ако не бях на себе си и ако те не бяха себе си, това пътуване щеше да е безумно скучно и незапомнящо се. И щяхме със сигурност да се объркаме с някоя по-далечна дестинация в бъдеще. Тази ни дойде пряко сили и вече знаем това. Хубавото е, че паметта ни е кратка и че винаги можем да си поръчаме отново от същото. Ала едно гласче нашепва: „За всеки случай, Изи, някъде из родовата ни памет небрежно подхвърли спомен от тези театрални изпълнения. Нека има.“ Това и правя.

Ден по-късно вече можем да се похвалим с първите ни генерални обобщения (дано уловихте самоиронията). Да си островитянин, дори и за малко, в Тасос е приятно. Поднасят ти безплатна вода и безплатен десерт винаги и навсякъде. Хората са много учтиви. МНО-ГО. Непознати те поздравяват, закачат децата и когато не им разбереш английския, им разбираш българския. Дзадзики е млечна салата, а цукини – пържени тичвички. Осите са по-досадни от нашите мухи, не е странно, че местния спорт е да се правят капани за оси с малки рибочета. Горките всички замесени! Бурята извън континента може да е опустошаващо красива. За всяко посадено маслиново дърво, получаваш 100 € държавна субсидия. Магазините работят в неделя. Всичките. „Кукуруз“ е международно понятие за продажба на всичко, което не се предлага на прилежащия към плажа бар. А пък декатлонските плажни обувки са смехотворна защита срещу морските таралежи, не помня кой ни заблуди в противното. С тасоските камъчета се рисуват картини, а тасоския залез всяка вечер пристига в различен рисунък.

Сдобили се с още повече опит след трети ден като островитяни, можем тъжно да отбележим, че една от големите трагедии на българския туризъм не е липсата на български туристи по родните планини и Черноморието, а масовия прилив на румънци и молдовци към Гърция. Все пак те имат да преодолеят, съответно, една и още една държави. И го правят. България е транзит. България е страната надолу по картата преди заветната Гърция. Моето семейство беше от изчезващия вид на онези, които не бяха опитвали друго море. Обикаляйки почти целия остров, плюс някои от отдалечените села в планините, открихме чудесни места, напомнящи нашето Черноморие, но лишени от бетона и сърдитите старчета. И не, това изобщо не означава, че всяка година ще летуваме в Гърция. Достатъчно силно сме привързани към нашите курорти, но и сме достатъчно гъвкави да си имаме и други любимци. Сърцето не пита. Румънците и молдовците, обаче, дори и за нощувка по пътя към морето не спират в България…

Най-хубавото от ваканцията бе самата ваканция. Завземането на нови територии; опитите да нахраним чайките, състезаващи се с ферибота; къщата, кацнала на една скала между две села; веселите нечленоразделни разговори с по-възрастните гърци; преследването на светкавицата; безуспешното катерене в планината към неясен водопад и един кон-преследвач; играта на стражари и апаши из селото или как двамата с Емо изгубихме другите трима докато снимах врати, котки и мотопеди; последната ни вечеря на една великанска крачка от морето.

Най-символичната (не)случайност бе находищата на пресъздаващи образа на сърце камъчета и клонки, които буквално се бутаха да ни се представят. Взехме си ги всичките.

Най-красноречив пример за гръцкото гостоприемство бяха подаръците от нашите домакини на изпроводяк – бутилка зехтин, пръстенче за Криси, магнитчета с термометър за момчетата. И никой грък не разбра колко много от бреговата им ивица отнесохме у дома. С всички новопридобити морски камъчета ще творим спомени.

Най-голямата ирония, малко ме е яд, но не твърде, е, че нямам нито един художествен кадър на децата. Сещате се – вятър, море, пясък, слънчев лъч, кей, ала-бала. За сметка на това осъзнах, че не може винаги да се снима с камерата. И телефона снима, при това доста добре. Важното е да уловиш атмосферата и да не ти избяга момента. Спестила съм ви телефонните се похождения в тази публикация, но можете да ги откриете в Instagram.

Най-красив спомен от ваканцията е първата ми книга „Summer Lovin` Moments“. Книга без думи и в снимки, пресъздаващи разговори, географски посоки, трошици от непознат живот. Отново се убеждавам, че фотографиите имат различна стойност и сила, когато ги държиш в ръцете си, вместо да отлежават в компютъра за някой друг път…

Но да започна отначало…

И за да не се объркате, че това тук е мязало на истинска ваканция, мимоходом ви показвам божурите от коприна, създадени в Тасос, докато героизма на мъжът ми, като единствен баща на три деца на плажа, достигаше високите си нива. Диадемите вече са си при момичетата им, едната от тях, обаче, прости ми, Кейт, оставих за себе си. Понякога 40+ годишните имат нужда от проява на временна невменяемост. В косите, разбира се.

Колкото до маслиновите дръвчета в едномилионен тираж, всяко от тях притежава уникално стебло. Усукано и пресукано, с хралупи, някак стъпаловидни, натежали от маслинов плод – достойни за древногръцки мизансцен…

До нови срещи, Тасос!